— Значи трябва да те причисли към оня сорт люде, дето им викат арсъзи или даже хайдуци?
— Да, стори го, стори го спокойно — изхили се Педера. — Ти изобщо си нямаш хабер за нашето… аха, гледайте, християнинът се размърда! Заблудената му душа, изглежда, се върна при него, за да узнае от нас, че ще я пратим в Джехеннема.
Очите ми не бяха, наистина, още напълно освободени от пясъка, но поне можех за кратки мигове да ги отварям и поради това сметнах за уместно да дам признак за живот. Като забеляза това, Педера подкладе по-ярко огъня, за да може да разгледа по-ясно лицето ми, и заговори подигравателно:
— Бъди добре дошъл, о, храбри герой на тухлите, дето си се канел да ровиш край Кефил. Твоето пробуждане дава утеха на моята душа и облекчава болката, която изпитах, като те видях да лежиш тук с вид на мъртвец. Аз съм изпълнен с жажда да се разплатя с вас тук край Ефрат за враждебността, която проявихте към нас край Тигър. За мен ще е блаженство да проникна с камшика до дълбините на тялото ти и да доловя воя на страх и болки, с който ще отпътувате за Геената!
Можеше да се сметне за признак на страх, ако премълча тези приказки, ето защо първо отговорих с късо, презрително изхилване.
— Не се хили, кучи син! — сопна ми се оня гневно. — Ти май още не знаеш пред кого се намираш. Отвори си очите и ме погледни! Познаваш ли ме?
Хвърлих му един поглед и отново се изхилих.
— Аллах да те погуби! Ти ме разпозна и въпреки това пак се хилиш! Казвам ти, твоята веселост много скоро ще се превърне във вопъл на отчаянието! Ти и понятие си нямаш каква съдба те очаква!
— Съдбата си действително не познавам, защото тя стои в ръката на Аллах. Затова пък толкоз по-добре познавам твоята, защото ще я решавам аз — отвърнах сега.
— Чухте ли какво каза? Когато главата му преди малко се влачеше по пясъка, съдържанието на тоя нечестив череп се е увредило. Мискинът е изглупял. Това се потвърждава от шашавите думи, дето идват из устата му. Колко жалко! Сега той няма достатъчно разсъдък и чувство да схване безкрайната любов, с която ние ще се заемем с неговото щастие и благоденствие… Чуйте!
Откъм реката бе прозвучало изсвирване, което сега бе последвано от второ и трето. Присъстващите наскачаха.
— Това са вече те! — каза Педера. — Жалко! С какво удоволствие щях да опиша на двамата капъсъзи мъченията, с които ще ги ощастливим! Сега трябва да ги изпратим, защото недостатъчното вода в канала ни принуждава да разделим келлеките и да претоварим ковчезите. Тая работа не бива да се отлага нито миг, ако искаме до настъпването на деня всичко да бъде наместено в махзана[239]. Пратеникът трябва веднага да потегли да уведоми Сефира. Трябва да вземе и още един, защото ще закара пленниците!
След тези припряно изговорени забележки той се изправи до водата и също изсвири три пъти. Беше му отговорено със същия сигнал, а после няколко тежко натоварени келлека бяха докарани на гребла и закрепени за брега. Тъй като вниманието на всички се насочи от нас към тези плавателни средства, Халеф използва случая да се разбере с мен. Той зашепна:
— Аз не съм виновен, сихди! Не е моя вината, а в Книгата на съдбата е било отбелязано да станем пленници на тези хора. Мислиш ли, че ще можем пак да се изплъзнем на контрабандистите?
— Само ако сега мълчиш. Ние не бива дума да изтърваме. Вероятно ще чуем неща, които ще ни бъдат от полза.
Когато първият сал пристана, един мъж скочи от него към Педера.
— Ти самият си тук? Това е добър знак. Всичко според желанието ни ли протече?
— Да. Първото ви отделение вчера пристигнало благополучно и товарът бил целесъобразно прислонен. Ако днес свършим до настъпването на деня, то и за вашите стоки няма да има какво да се опасяваме. Значи трябва моментално да се заловим с работата.
— Кои лежат тук при вас? Двама вързани мъже! Значи пленници? Хора, опасни за нас?
— Да. Едно християнско и едно сунитско куче, които ще пратим в Джехенната. Ще ти разкажа по-късно. Сега нямаме време да говорим за такива неща. Ще наредя веднага да ги закарат при Сефира, който ще ги запре в хабса[240] на Нимруд, докато свършим с тая партида.
Новодошлият се насочи отново към превозилото си. Педера повика със знак двама души и заговори с тях толкова тихо, че не можех нищо да чуя. Неговите погледи и жестове обаче ми издадоха, че разпорежданията, които им даваше, се отнасяха до нашите особи. После дойде при нас, угости ни с по един ритник в тялото и заплаши: