Той се вцепени от радостна уплаха и не промълви нито дума. По едно време се съвзе и изрече със запъване:
— Бин… ба… ши… още… преди… да сме… — и из един път избликна по-бързо: — Ще стана бинбаши още преди да сме се върнали в града? Ефенди, знам, че казваш истината и не си правиш глупав майтап с мене, така че искам…
— По-кротко, Амуд Махули — пресякох го аз. — Още не си бинбаши. Но можеш и ще станеш, ако изпълниш моите условия. Не се вълнувай значи и имай грижата да оправдаеш очакванията ми.
— О, ефенди, ще ги пленим всички, всички, всичките! Убеден съм, че никой няма да ни се измъкне. Ела, да затворим бързо кръга около тях!
— Първо трябва да избереш деветимата, които ще останат тук, и онзи, който ще тръгне с мен и ще носи оръжията на Халеф.
— Това ще стане за минута. Бързам!
Амух Махули назова въпросните десет имена и останалите петдесет поеха в марш. В близост до огньовете веригата беше образувана по указание на кол агаси толкова внимателно, че никой от обкръжаваните не усети нещо, и нямаше пролука, през която някой да може да се изплъзне. Тръгнах успокоен с камерхера и кавалериста към мястото, забавно наречено от Халеф «Събор на бодливи свинчета». Ще припомня, че това беше ограждението, в което бяхме скрили конете и където се измъкнах с камерхера отново на дневна светлина или по-точно в мрака на нощта.
Знаех, че подхващам рискована игра, но ми беше така свободно, леко и безгрижно, все едно вече я бях спечелил. Когато изкачихме халдата отломъци, персиецът ме попита:
— Защо навестяваш отново това място, ефенди? Мисля, че тук повече нямаме никаква работа!
— Търся Сефира.
— Но нали го видяхме преди малко при неговите хора?
— Да не би да се каниш пак да влизаш?
— Да.
— Аллах! С ума ли си?
— Така мисля. И няма да се върна сам, защото ти ще ме придружиш.
От ужас той остана затънал в тухления прах, плесна ръце и простена:
— Защото… ти… ще… ме… придружиш! Ефенди, и през ум не ми е минавало. Ако ти си се побъркал, то това не е причина и аз да съм!
— Чуй тогава какво друго още ще търся! Твоята собственост.
— Моята собственост? Какво имаш предвид?
— За конете и камилите ти изобщо няма да говоря. Ти сигурно забеляза, че са още тук, и ако направиш каквото желая, ще си ги получиш обратно. Но камилите носеха тежки товари, вероятно предмети, които не са били безстойностни.
— Безстойностни? Можеш да ми повярваш, че тяхната стойност възлиза на цяло състояние. Това бяха дарове от шах-ин-шаха, а каквото нашият владетел дава, струва неимоверно много!
— Какво ще каже той, ако му доложиш, че тези скъпоценни предмети са били задигнати?
— Ще загубя неговата милост, неговата закрила, неговото доверие и ще бъда натикан в прахта, откъдето никога вече няма да мога да се надигна. Към това се добавят и подписите, които бях принуден да дам на Сефира. С тях той ще ме превърне в просяк!
— При това положение няма ли да е щастие за теб, ако си получиш всичко, подаръците на шаха и също твоите подписи?
— Да, това ще е щастие, за което никога няма да мога да се отблагодаря на Аллах!
— Е, добре! Ние ще се върнем в затвора, за да си вземем всичко. Ако решиш да дойдеш с мен, ще ти помогна да си възвърнеш собствеността.
— Наистина ли, ефенди? — попита той бързо и чевръсто заизмъква нозе, дълбоко потънали в купището отломки.
— Да.
— Но Сефира ще ни задържи!
— Няма да може. Напротив, ние ще бъдем в положение да го задържим. Та нали това е главната причина, която ме кара да се захвана с този необичаен номер. Знам какво правя. Но ако предоставя всичко на войниците, не е изключено Сефира да ни избяга. Ако ми се довериш, ще го принудя да ти върне онова, което ти е отнел с грабеж и изнудване. Следователно ще си получиш обратно даровете на шах-ин-шаха и няма да изгубиш неговото доверие, а ще имаш благодарността му за съвестното им предаване в предопределените ръце.
— Твоето обещание отстранява съмненията ми. Какво ли не прави и рискува човек, когато се касае за запазване благоразположението на владетеля!
— Добре! Ако се качим на раменете на войника, ще достигнем удобно дупката. Аз ще се изкатеря пръв, ти ще ме последваш. Изчакай само още миг!
Казах на хияла[264], че трябва да остане тук, докато се върнем, и си заех вехтата кърпа, която бе втъкнал в пояса си. Необходима ми беше за покриване дупката в ъгъла на затворническата килия. Кибрит и няколко лоени свещи бях сложил в джоба си още в Хиле. Към това се добавяха револверът и карабината «Хенри». Мечкоубиеца бях оставил при конете. Бях въоръжен достатъчно и нямаше защо да се страхувам от Сефира. Признавам все пак, че за начинанието ми се искаше доста кураж. Но на онзи, който би ме упрекнал, че то е не само рисковано, но и самонадеяно, ще обърна внимание върху убеждението ми, че във вътрешността на руините ще си имам работа с малък брой противници. По мое предположение само няколко контрабандиста познаваха разположението и устройството на скритите помещения, защото би било непростима несправедливост от страна на Сефира да посвети всичките си контрабандисти в тайната. Следователно можех да се опасявам само от евентуална среща с неколцината мъже, които ме бяха вкарали вътре, а с тях смятах лесно да се оправя.