— Каква полза, ако ти ги изброя? Камъните така или иначе няма да станат наши!
— Да, моята чувствена душа е опечалена от факта, че мога само да ги разглеждам, но не и да ги напъхам по джобовете! Виж тази велелепна сувари[283]!
— Един алмаз, един сумурруд и един якут, последвани веднага от тройната редица фируза.[284]
— Ох, сихди, как би възликувала моята Ханнех, най-красивата от всички жени, ако й занеса тоя накит да го сложи на своята обична ръка! Наистина ли стоим толкова високо, че не бива нищо да вземем?
— Да.
— И нашата чест е наистина от такава голяма извисеност, че бихме я накърнили с няколко такива камъка?
— Съвсем определено.
— Помисли тогава за приятно мургавата господарка на твоята женска шатра! Не обича ли и тя да се гизди?
— Нейното и моето най-голямо гиздило е честността, а всичко, което лежи тук, е чужда собственост. Имай го предвид!
— Имам го предвид! Но същевременно имам предвид, че е истински позор да откриеш това имане, без да можеш да го задържиш. Надявам се поне е разрешено веднъж ей тъй хубавичко да бръкна с всичките си десет пръста?
— Нямам нищо против. Ако ще ти достави удоволствие, стори го!
— Сегичка, веднага! Виж как искри, как грее!
Моят дребен хаджи беше напълно честен човек, но тези камъни го бяха омагьосали. Ето защо казах, докато се ровеше из тях и ги оставяше да се плъзгат от едната ръка в другата:
— Един радушен лъч от очите на твоята Ханнех е по-красив и хиляди пъти по-ценен от целия този безжизнен блясък!
Той дръпна бързо ръце и ме погледна топло в лицето.
— Това е много вярно, сихди! В очите, за които говориш, живее светлината на любовта, в сравнение с която това искрене тук е пълен мрак, незримата нова месечина. Аз съм по-богат, много по-богат от клетника, комуто принадлежат това злато и тези камъни. Аз не се разменям с него! Един весел смях от устата на моята Ханнех, най-прекрасната от всички жени, звучи по-красиво от звъна на тези монети. В нейните очи и нейната усмивка живее душа, а в тези мъртви съкровища няма… Аллах, какво виждам! Той беше бръкнал за нагледност отново в накитите и бе измъкнал първия, който му бе попаднал. Възкликът му насочи и моя поглед към предмета.
— Една картина, сихди, две картини! — продължи той. — Те трябва да са принадлежали на някой християнин, защото на мюсюлманина е забранено да кара да го изписват. И все пак облеклото на този мъж и тази жена е персийско. Погледни!
Той ми подаде миниатюрата, представляваща двоен портрет, окръжен от скъпоценни камъни. Когато погледът ми падна върху него, за малко и аз да надам вик на изненада. Аз познавах персиеца, чиито черти виждах пред мен. Не се касаеше за прилика, а това си беше той, безусловно беше той, а именно Джафар, с когото навремето се бях срещнал там отвъд океана, в Запада на Съединените щати.[285]
До него съгледах едно дивно красиво, ориенталско женско лице с тайнствени тъмни очи, но със загадъчни сфинксови черти, което веднага ме плени, не мъжа в мен, а душевния изследовател. Оригиналът със сигурност не беше някоя душевно занемарена в харема жена, а духовно значима личност. А когато се взрях по-внимателно, забелязах под двата портрета два ситни, изящно гравирани в златото на рамката надписа. Този под мъжкия портрет гласеше «Джафар мирза», а другият под женския — «Шахзадех ханъм Гюл».
Припомням, че ако думата мирза стои пред името, означава обща титла, която в Персия се дава на всеки образован мъж, но най-вече на учени, поети и т.н., примерно мирза Шаффи, известният приятел на Боденщет[286].
Стои ли обаче след името, означава ранг принц. При близките или кръвнородствени на шаха принцове се използва обръщението шахзадех. Ако след него стои ханъм — дума, окачествяваща дама, то се има предвид принцеса. От това следваше, че моят някогашен спътник Джафар беше принц, а другият портрет представляваше някаква родееща се с шаха на Персия принцеса. Съчетаването на двата портрета ме караше да предполагам близка връзка между двете личности. От какво естество беше тази връзка, не можех да зная. От обстоятелството, че бяха поискали да ги нарисуват, можеше да се заключи, че те стоят над обичайния начин на мислене, което при пътувалия надлъж и шир Джафар мирза не беше никакво чудо. При шахзадех ханъм следваше основателният извод, че тя е една от онези самостоятелни дами, пред които жителят на Близкия изток изпада в ужас. Ако вече у нас има особено звучене, когато говорим за «еманципирана жена», то това качество в Ориента изпъква още къде повече. Онази, която там успява да загърби всички традиции и съображения и да строши оковите на строго уединения женски живот, със сигурност е дарена с динамичен характер или има — ще помоля да си послужа с любимия израз на моя дребен Халеф — разни шеятин[287] в тялото. Оттам нежеланието на ориенталеца да превърне мира в харема си с една такава «дяволица» в тъкмо обратното.
285
Вж. Карл Май, Събрани съчинения, том 26, «Лъвът на кръвното отмъщение», повествованието «То-кай-хун». — б. нем. изд.