— Докъде?
Оня ми хвърли поглед на удивление.
— Та нали ти това по-добре би трябвало да знаеш, о, господарю!
Почти възбудих подозрение! Ето защо побързах да отклоня:
— Обичайното място го знам, разбира се. Но помислих, понеже говориш за по-голяма сигурност, че Сефира е определил някое друго.
— Досегашното място е най-доброто, което може да има, така че няма причина да се избира друго.
Аз тайно се запитах за какъв ли транспорт се касаеше. За трупове! Той бе поставил особено ударение на тази дума. Явно не се имаха предвид трупове, но какво друго? С таен език ли си служеха силлан, може би по начина както говорят помежду си нашите престъпници на Кохемер Лошен[146]?
Много ми се искаше да го разбера и затова попитах, макар да се подхвърлях на опасността да извърша грешка:
— Знам ли що за трупове са този път?
Натъртих на думата трупове точно както той преди малко. Той не се усъмни и отговори доверчиво:
— Щом ти не знаеш, то много вероятно и Сефира още не го знае. Изпращачът сигурно си е имал причини да го запази в тайна. Но труповете са само едното, което трябва да ти кажа. Има и нещо друго, което е май много по-важно.
— Какво?
— Кервана.
— Кой?
— Това ти нали най-добре трябва да знаеш.
Комай отново започваше да подозира нещо. Ето защо казах строго:
— Изразявай се по-вежливо, иначе ще ти покажа как трябва да говориш с мен! Може да го знам най-добре, но ти говориш за керван общо, и тъй като ние често си имаме работа с кервани, то не е изключено в този случай да имаш предвид някой обикновен, а не този, на който специално сме турили око. Ако не си достатъчно умен да го схванеш и не можеш да говориш по-ясно и по-нататък, ще искам от Сефира при подобни случаи други пратеници, които са по-малко глупави и по-учтиви!
Тогава силлът се смали от страх и помоли:
— Не го прави, о, господарю! Знаеш какво ще ми коства това. А аз нямам предвид друг, а Карван-и-Пишкхидмет Баши[147], за чието потегляне си уведомил Сефира.
— Ходара шукр![148] Сега стана по-ясен! Съветвам те постоянно да бъдеш такъв, защото един пратеник, който говори със загадки и не може да си отвори устата, не чини за нищо. Да, аз осведомих Сефира за него. Какво нареди той да ми кажеш сега?
— Той разпрати съгледвачи, които му доложиха, че керванът щял днес или утре да пристигне в Багдад. Ти би могъл случайно да го срещнеш и да бъдеш разпознат. Ей затова трябваше бързо да се махнеш от Багдад и да отидеш час по-скоро при него. Това имах още да ти предам.
— За щастие, ти ме срещна още тук и не е необходимо да яздиш до Багдад. За вас това е добре дошло. Вие следователно сега ще се върнете заедно с мен при него!
Казах го заповедно, макар тайно да пожелах да вървят в джендема. Ако трябваше да го взема с мен, с Халеф щяхме да се изложим на инциденти, които можеха да станат неприятни за нас. За моя радост обаче оня вметна бързо:
— Прости, о, господарю, че няма да можем да те придружим, защото трябва да отидем още и отвъд до Мадаин.
— До Мадаин? Значи не само нагоре до Багдад при мен?
— Не. Ние трябваше да подирим най-напред теб и после да яздим надолу край Тигър до Мадаин. Това щеше да ни отведе първо тук нагоре и сетне отсреща пак надолу — един дълъг път, който сега можем да съкратим, като яздим право към целта.
— После ще дойдете ли пак при Сефира?
— О, не. Преди да се върнем, ще трябва да отнесем една вест от него и до Кут ел Амара.
Тоя Сефир, изглежда, поддържаше доста разгърната мрежа от връзки! Но на мен това не ми влизаше по-нататък в работата, а можеше само да ми е приятно. Пътят оттук до Мадаин възлизаше на осем часа, оттам до Кут ел Амара на дванайсет и оттам до руините на Вавилон, където предполагах, че се намира Сефира, отново още четиринайсет часа. И колкото и да напрягаха двамата силлан не особено яките си коне, то трябваше все пак да отделят време за храна и спане, така че не можеха, както преценявах способностите им по външен вид, да пристигнат при Сефира за по-малко от два дена и половина. Междувременно ние отдавна щяхме, тъй като възнамерявахме да посетим за кратко само няколко места, да се намираме по обратния път и следователно не можехме да очакваме втора среща с тях. Това ме успокои дотолкова, че се осмелих на малко нахалния, наистина, въпрос:
— Каква вест имате да отнесете до Мадаин и Кут ел Амара?
— Не се сърди, о, господарю, ама по тая работа сме длъжни да мълчим.
— Дори пред мен?