— Нашите вратове си принадлежат на нас, а не на теб, ние самите ще съумеем да си ги овардим!
— Хубаво! Нагласете се и ги яхнете! И се дръжте здраво, иначе ще се намерите долу по-бързо, отколкото сте се качили!
Че тези хора се бяха добрали без разрешение до конете ни, не биваше да прави впечатление. Бедуинът е роден ездач и лесно изпада във въодушевление, когато види чистокръвен кон. Желанието му да го пробва е разбираемо. Оттам възторгът и желанието на тези трима мъже, които те поради предшествалия спор не бяха поискали да изкажат.
Жребците бяха възбудени. Те и сега хвърляха наоколо къчове, макар че господарите им присъстваха. Халеф вдигна ръка и извика думата «Сус!»[160]
Те веднага застинаха неподвижни. Двама от бедуините ги възседнаха и намериха желаното подчинение. Те прояздиха цялата школа и накрая наподобиха играта баруд с внезапните зигзагообразни движения, което тук в тесния двор не беше безопасно. Забелязах, че очите на враните бяха постоянно отправени към Халеф. Умните животни знаеха каква е работата. Двамата ездачи тъкмо препускаха от срещуположни посоки един към друг, когато прозвуча викът на Халеф:
— Литахт, литахт![161]
Хаджията раздели двете думи с презрително изсвирване. Това бе сигналът. Арапите се изхвърлиха посред галопа нависоко във въздуха… едно котешко извиване на гърба, светкавично приземяване и повторно скачане нависоко… ездачите излетяха в широка дъга от седлата и със силен удар се стовариха върху тухлите. Известно време владееше дълбока тишина. Конете стояха спокойно, а хвърлените лежаха неподвижно. Ханджията и третият бедуин не се помръдваха, после обаче се втурнаха към лежащите на земята. По лицето на Халеф бе изписан израз на горда радост.
— Какво ще кажеш за това, сихди? — попита. — Как са школувани жребците?
— Отлично — похвалих аз. — Но мисля, че ездачите пострадаха!
— Все ми е едно. Каква работа имаха с конете ни? Аз ги предупредих, а ти си свидетел, че искаха сами да се грижат за вратовете си. Погледни, имат си възнаграждението!
Единият поиска да се изправи — не можа, беше си счупил крака. Другият лежеше неподвижен — дали беше ранен, не можеше да се установи. Отидохме да си вземем нещата от зимника. Когато се върнахме, типовете се бяха посъветвали и взели някакво решение, което явно ханджията искаше да ни съобщи, защото се осведоми враждебно от мен:
— Май се каните да си вървите?
— Да — потвърдих.
— Няма да стане. Ще трябва да останете.
— Защо?
— Виждаш какво се случи тук. Този мъж си строши крака, а другият е може би мъртъв!
— Какво ни интересува това! Ние ги предупредихме.
— Но дадохте сигнал на конете да ги хвърлят!
— Това теб не те засяга. По-напред ни кажи какво трябва да ти заплатим за яденето.
— Ще научите по-късно. Аз няма да ви пусна да тръгнете.
— Ба! Май няма да можеш да ни задържиш.
— Със сигурност ще го сторя, а ако не се подчините, ще отнеса жалбата си до пашата!
— Ако мислиш, че ще ни сплашиш, като даваш на тукашния санджаки тази висока титла, то много се лъжеш. Ние стоим под непосредствената закрила на падишаха, а и дори да не беше така, щяхме сами да съумеем да се защитим. Ще ни осведомиш ли колко струва яденето?
— Не!
— Тогава ще ти заплатя колкото пожелая. То ще е повече, отколкото можеш да поискаш. Ето ти го!
Извадих пари от кесията и му ги подадох. Оня перна ръката ми отдолу и монетите полетяха към земята. Аз го предупредих:
— Чуй, човече, не съм свикнал да ме удрят и оскърбяват по подобен начин. Опиташ ли още веднъж, ще ти покажа как се отнасям към подобно нахалство! Разкарай се!
Ханджията ми беше застанал на пътя, защото видя, че се гласях да се кача на седлото. Халеф вече се беше метнал на своето. Бедуините викнаха на съдържателя да не ни пуска. И той наистина се осмели да ме улови за ръката.
— Пусни! — повелих му.
— Оставаш! — рече ми оня заповедно, като ме държеше здраво.
— Тогава отлети насам, където полетяха вече другите!
Стоварих един удар под брадата на ханджията, от което той залитна назад, улових го после за левия хълбок и под дясната мишница, дигнах го и го запратих върху третия бедуин, който понечи да му се притече на помощ. Двамата рухнаха на земята. Преди да са успели да се съвземат, аз седнах на коня и потеглихме. Хората ревнаха подире ни. Ние не им обърнахме внимание и поехме в тръс, без да бъдем преследвани от тях, през западната градска част и тамошната палмова горичка към местността, в която югозападно от града и в близост на руините Ибрахим Халил се намира Бирс Нимруд.