— Защо правиш това?
— Защото ти искаш да влезеш в параклиса — бе неговият отговор.
Ала аз дори не бях в състояние да разгледам това, което се намираше вътре; този спор, както и държанието ми, развалиха очарованието на една почти идеална утрин.
Цялата бях в слух, опитвайки се да чуя какво става вън — представях си как всеки момент старецът ще отиде в града, за да извика полиция. Нахлухме в параклиса без разрешение! Може да сме крадци! Направихме нещо забранено, престъпихме закона! Старецът каза, че е затворено, че вече е късно за посещения! Той бе толкова възрастен, че не беше в състояние да ни попречи да влезем. И полицаите щяха да бъдат още по-строги, защото сме проявили неуважение към един възрастен човек!
Останах вътре съвсем за малко, колкото да покажа, че ми харесва. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не би той да го чуе.
— Можем да тръгваме — казах аз, след като мина малко време, достатъчно за една молитва.
— Не се страхувай, Пилар! Ти изобщо не умееш да играеш театър!
Не исках проблемът със стареца да създаде проблеми и с него. Трябваше да се успокоя.
— Не знам какво значи да играеш театър.
— Някои хора постоянно са скарани с някого, със самите себе си, с живота. И тогава те започват да измислят някаква пиеса, която съществува само в главите им, и да пишат сценария според собствената си неудовлетвореност.
— Познавам доста такива хора. Знам за какво говориш.
— Най-лошото обаче е това, че те не могат да изиграят тази пиеса сами — продължаваше той. — И тогава започват да „канят“ други актьори. Точно това направи този тип навън. Искал е да си отмъсти за нещо и за тази цел е избрал нас. Ако се бяхме подчинили на неговата забрана, сега щяхме да се чувстваме победени и да съжаляваме, че сме приели да бъдем част от жалкия му живот и от неудовлетвореността му. Агресивността на този господин бе съвсем очевидна и не беше трудно да избегнем пиесата му. Но има хора, които, за да ни „поканят“ да участваме, се държат като жертви, оплакват се от несправедливостите на живота, искат да се съгласяваме с тях, да им даваме съвети, да участваме в тяхната пиеса.
Погледна ме в очите и каза:
— Внимавай! Когато човек влезе в тая игра, винаги губи.
Прав беше. Въпреки това се чувствах притеснена вътре в параклиса.
— Помолих се. Направих това, което исках. Вече можем да тръгваме.
Излязохме. Контрастът между полумрака в параклиса и силното слънце навън за миг ме заслепи. Щом очите ми привикнаха към светлината, забелязах, че стареца го нямаше.
— Хайде да обядваме — каза той и потеглихме към града.
Изпих две чаши вино на обяд. Никога през живота си не бях пила толкова. Щях да стана алкохоличка!
„Преувеличавам.“
Той разговаряше със сервитьора. В околностите имало много римски останки. Опитвах се да следя разговора, но не можех да прикрия лошото си настроение.
Принцесата пак се превърна в жаба. Нима това имаше някакво значение? Не бе нужно да доказвам никому нищо, след като не търсех нито мъж, нито любов.
„Знаех си! Знаех си, че той ще извади моя свят от равновесие. Разумът ми ме предупреди, но сърцето отказа да следва съвета му“, мислех си аз.
Платих висока цена за това, което бях постигнала. Наложи се да се откажа от толкова неща, които желаех, да не тръгна по никой от многото пътища, които се появяваха пред мен. Пожертвах мечтите си в името на една още по-голяма мечта — душевното спокойствие. Не исках да се откажа от това спокойствие.
— Напрегната си — каза той, прекъсвайки разговора със сервитьора.
— Да, напрегната съм. Мисля, че старецът е отишъл да извика полиция. Мисля, че градът е малък и те знаят къде се намираме в момента. Мисля, че упорството ти да обядваме тук може да провали почивните ни дни.
Той въртеше в ръцете си чашата с минерална вода. Сигурно се досещаше, че не това е истинската причина, че всъщност ме е срам. Защо постъпваме така с живота си? Защо забелязваме прашинката в окото, а не виждаме планините, полята, маслиновите гори?
— Чуй ме: нищо подобно няма да се случи — каза той. -Старецът се е прибрал вкъщи и вече дори не си спомня за случилото се. Повярвай ми!
„Не се чувствам напрегната заради това, глупчо“, помислих си.
— Вслушай се по-добре в сърцето си! — продължи той.
— Точно това правя: вслушвам се — отвърнах аз. — Затова предпочитам да изляза. Не ми е приятно тук.
— Не пий повече през деня! Това с нищо няма да ти помогне.
До този момент се владеех, но сега изпитах нужда да му кажа всичко, което мислех.
— Ти смяташ, че знаеш всичко, че разбираш от вълшебни мигове, от децата в нас… Не мога да разбера защо тогава си тук с мен!