Потопи ръцете си във фонтана и се обърна към мен.
— Направи същото! Докосни водата!
— Няма да го направя. Но не искам да те притеснявам повече, ще потърся някой хотел.
— Почакай малко!
Момичето извади от чантата си малка флейта и започна да свири. Музиката сякаш ме хипнотизира: шумът от уличното движение постепенно се отдалечи, а сърцето ми се успокои. Седнах на перваза на фонтана и докато слушах шума на водата и мелодията на флейтата, вдигнах очи към пълната луна над нас. Нещо ми подсказваше — макар и да не разбирах добре какво, — че там горе се намира част от женската ми същност.
Не знам колко дълго бе свирило момичето. Когато то спря, обърна се с лице към фонтана и каза:
— Кибела! Едно от проявленията на Великата майка! От нея зависи плодородието на земята, изхранването на градовете. Тя възвръща на жената ролята й на жрица.
— Но коя си ти? Защо поиска да дойда с теб? — попитах аз.
Тя се обърна към мен.
— Аз съм тази, която мислиш, че съм. Изповядвам религията на Земята.
— Какво искаш от мен? — настоях аз.
— Мога да чета в очите ти. Мога да чета в сърцето ти. Ти ще се влюбиш. И ще страдаш.
— Аз?
— Знаеш за какво говоря. Видях как той те гледа. Обича те.
Тази жена беше луда.
— Извиках те да дойдеш с мен, защото той е ценен за нас. Говори безсмислени неща, но поне признава Великата майка. Не му позволявай да се погуби! Помогни му!
— Ти не знаеш какво говориш! Обсебена си от собствените си фантазии! — извиках аз, докато отново се провирах между колите. Заклех се никога да не се замислям върху думите на тая жена.
Неделя, 5 декември 1993 г.
Спряхме, за да пием кафе.
— Животът те е научил на много неща — казах аз, опитвайки се да поддържам разговора.
— Научи ме на това, че можем да трупаме знания, да се променяме — отвърна той. — Дори когато това ни се струва невъзможно.
Стараеше се да заобиколи темата. Почти не бяхме разговаряли през двата часа, които пропътувахме до това крайпътно кафе.
В началото се опитах да му припомня детските ни години, но той проявяваше интерес само от учтивост. Дори не ме слушаше, питаше за неща, които вече бях казала.
Нещо не беше както трябва. Може би времето и разстоянието го бяха отдалечили завинаги от моя свят. „Той говори за вълшебни мигове — мислех си аз. — Каква е разликата в пътищата, избрани от Кармен, Сантяго и Мария?“ Неговият свят бе друг, Сория беше само далечен спомен, застинал във времето: приятелите от детинство бяха останали в детството, а възрастните все още бяха живи или продължаваха да се занимават с това, което бяха правили преди двайсет и девет години.
Започнах да съжалявам, че приех това пътуване. И когато той пак смени темата на разговора, докато пиехме кафе, реших да не настоявам повече.
Останалите два часа до Билбао бяха истинско мъчение. Той гледаше пътя, аз гледах през прозореца и никой от двама ни не се опитваше да прикрие неудобството, което се бе настанило между нас. В колата, взета под наем, нямаше радио, и трябваше да търсим начин да понасяме мълчанието.
— Нека да попитаме къде се намира автогарата — казах аз веднага щом излязохме от магистралата. — До Сарагоса редовно пътуват автобуси.
Бе настъпило време за сиеста и по улиците имаше малко хора. Разминахме се с един мъж, после с двама млади, но той изобщо не спря, за да помолим да ни упътят.
— Ти знаеш ли къде е? — попитах след известно време.
— Кое?
Продължаваше да не чува това, което казвах.
Изведнъж разбрах защо е това мълчание. За какво би могъл да разговаря той с жена, която никога не е пътувала по света? Нима е забавно да бъдеш с някого, който се страхува от непознатото, който предпочита сигурната служба и брака по сметка? А аз, горката, говорех все за същите приятели от детинство, за потъналите в прах спомени на едно съвсем незначително градче! Това беше единствената ми тема за разговор.
— Можеш да ме оставиш тук — казах му аз, когато по всичко личеше, че сме в центъра на града. Опитвах се да бъда естествена, а се чувствах като наивна глупачка и бях ядосана.
Той не спря колата.
— Трябва да хвана обратния автобус за Сарагоса — настоях аз.
— Никога не съм идвал тук. Не знам къде се намира хотелът ми. Не знам къде ще се проведе беседата. Не знам къде е автогарата.
— Ще ти помогна, не се притеснявай.
Намали скоростта, но не спря.
— Бих искал… — започна той.
За втори път му се случваше да не довърши мисълта си. Представях си какво би искал: да ми благодари за компанията, да изпрати малко сувенири за приятелите ни и по тоя начин да смекчи неприятното усещане.