Выбрать главу

— Бих искал да дойдеш с мен на беседата тази вечер — каза най-сетне той.

Изплаших се. Може би се опитваше да спечели време, за да изглади впечатлението от потискащото мълчание, съпътствало цялото ни пътуване.

— Много бих искал да дойдеш с мен — повтори той.

Може би съм най-обикновена провинциалистка, която няма кой знае какво за разказване, може би ми липсва блясъкът и излъчването на жените от големите градове. Но въпреки че животът в провинцията не позволява на една жена да бъде по-елегантна или по-добре подготвена от тях, той я научава да се вслушва в сърцето си и да усеща неговите пориви.

За мое учудване интуицията ми подсказваше, че той е искрен.

Въздъхнах с облекчение. Нямаше да остана за беседата, разбира се, но сякаш обичният ми приятел се бе завърнал и ме викаше да участвам в неговите приключения, споделяйки с мен страховете и победите си.

— Благодаря за поканата, но нямам пари за хотел, а и трябва да се върна заради лекциите — отвърнах аз.

— Аз имам някакви пари. Можеш да спиш в моята стая. Ще поискаме две отделни легла.

Забелязах, че въпреки студа той бе започнал да се поти. Сърцето ми тревожно се разтуптя, без да разбера причината за това. Предишното чувство на радост си бе отишло и сега бях много объркана.

Той спря рязко и ме погледна право в очите.

Никой не може да излъже или да скрие нещо, когато гледа другия право в очите.

Освен това всяка жена, стига да е поне малко чувствителна, би могла да прочете в очите на един мъж дали е влюбен в нея. Колкото и абсурдна, неуместна и ненавременна да изглежда тази любов! Веднага се сетих за думите на червенокосата при фонтана.

Не беше възможно! Но бе истина.

Никога през живота си не съм предполагала, че след толкова много години той ще си спомни. Бяхме деца, непрекъснато бяхме заедно и откривахме света, хванати за ръце. Можеше да се каже, че го обичах — ако едно дете изобщо е в състояние да разбере правилно смисъла на любовта. Това обаче се бе случило преди много време, в едно друго съществуване, когато невинността отваря сърцето за най-хубавото в живота.

Но вече бяхме възрастни, с чувство за отговорност. Детинските неща остават в детството.

Отново се взрях в очите му. Не исках или не можех да повярвам.

— Това е последната беседа, която трябва да изнеса, после идват празниците на Непорочното зачатие. Трябва да отида в планината — продължи той. — Трябва да ти покажа нещо.

Имах пред себе си човек, който беше блестящ оратор и говореше за вълшебни мигове, но в момента постъпваше по най-погрешния начин. Бе прекалено нетърпелив, в същото време бе несигурен, правеше неясни предложения… Трудно ми бе да го възприема в тази светлина.

Отворих вратата, излязох и се облегнах на колата. Загледах се в безлюдния булевард. Запалих цигара и се опитах да не мисля. Можех да се престоря, че не съм разбрала, можех да се опитам да убедя самата себе си, че това е най-обикновено предложение, което прави приятел на приятелка от детинство. Може би той твърде много бе пътувал и бе започнал да обърква нещата.

А може би и аз си въобразявах разни неща.

Излезе бързо от колата и седна до мен.

— Бих искал да останеш за беседата тази вечер — каза той отново. — Но ако не можеш, няма да ти се сърдя.

Светът се завъртя на триста и шейсет градуса и отново се върна на мястото си. Така значи! Изобщо не било това, което си мислех — той не настояваше повече, бе склонен да ме остави да си тръгна. Влюбените мъже не се държат по този начин.

Почувствах се като глупачка, но в същото време изпитах облекчение. Да, разбира се, че можех да остана поне още един ден. Щяхме да вечеряме заедно, да се понапием малко — нещо, което никога не бяхме правили като деца. Предоставяше ми се възможност да забравя небивалиците, които си бях въобразила преди няколко минути, а също и да разчупя леда, който ни бе сковал още от Мадрид.

Един ден нищо нямаше да промени. Поне щях да имам какво да разкажа на приятелките си.

— Отделни легла — казах аз с шеговит тон. — И ти ще платиш вечерята, защото все още съм студентка и нямам пари.

Оставихме куфарите в хотелската стая и излязохме, за да отидем до мястото на беседата. Пристигнахме рано и седнахме в едно кафе.

— Искам да ти дам нещо — каза той и ми подаде малка червена торбичка.

Веднага я отворих. Вътре намерих стар, ръждясал медальон със Света Богородица Благодатната от едната страна и Светото Исусово сърце от другата.

— Беше твой — каза той, след като видя учудената ми физиономия.

Сърцето ми отново се разтуптя тревожно.

— Веднъж бяхме седнали с теб на площада с големия дъб. Беше есен както сега, а ние сигурно сме били на десет години. Исках да ти кажа нещо, което бях репетирал седмици наред. Но щом започнах, ти ми каза, че си загубила медальона си в параклиса на Свети Сатурий, и ме помоли да отида да го потърся.