При този отговор цялото й лице засия от удоволствие.
— Един рай! — промълви тя. — Сеньор, вашите думи показват, че сте поет! Но този рай няма да остане затворен за вас. Вие можете да се появите и в тези дрехи. Аз ще ви извиня пред гостите и бъдете сигурен, че ще бъдете посрещнат най-приятелски. Значи ще яздя с вас, нали?
— Разбира се.
— И вие приемате поканата ми?
— Да, но ако съм убеден, че ще срещна снизхождение.
— Изобщо не е необходимо да искате снизхождение. У дома ще заварите събрани първенците на града, както и всички видни красавици. Сега се радвам дваж повече за моята тертулия. Синът ми също е поканен и ще дойде от Мерседес, където в момента е разположен неговият ескадрон. Той е ротмистър и служи под заповедите на Латоре, за когото въпреки краткотрайния си престой тук може би вече сте чували.
— Да, наистина е така. Възможно е да се окаже, че нося на сина ви много важно съобщение. Вие виждала ли сте някога Латоре?
— Все още не.
— Тъй си и мислех! Тогава изглежда господин ротмистъра го очаква малка изненада. Но за това по-късно. Сега ще ми разрешите ли да вляза в ролята си на ваш лекар? За съжаление по лицето имате наранявания от парчетата стъкло.
Заведох жената малко назад до потока, за да почистя кръвта от лицето й с нейната носна кърпичка, а после залепих върху порязаните места тънки лентички пластир, какъвто винаги нося. Вярно, че това я загрози, но нямаше как.
Впрочем сеньората в никакъв случай не можеше да се причисли към жените тип «Ксантипа». Наистина тя бе висока и слаба, и преди малко беше изпаднала в гняв, ала в момента душевното й спокойствие се беше възвърнало и тя правеше впечатление на енергична, но и добродушна жена.
Може би преди години да е била даже и хубава, а сегашното й поведение доказваше, че е господарка на дом, който според местните условия на живот може да се нарече знатен.
Когато се върнахме при дилижанса видях, че един от двата паднали коня, който се оказа, че не е в състояние да се изправи, беше вече разпрегнат. Влачеха го за единия крак нейде настрани, където щяха да го зарежат. Животното пръхтеше и издаваше такива стонове, които доказваха, че изпитва страшни болки. За да не бъдат ударени от копитата му, песните го теглеха с ласо, стегнато около единия му крак.
— Какво му е? — попитах.
— Кракът му е счупен — отговори ми майоралът. — Не може повече да върши работа.
— Кой крак е пострадал?
— Задният ляв.
— Значи тъкмо този, за който го дърпате! Нима не помислихте, че така ненужно му причинявате силни болки?
— Ха! Някакъв си кон! — безсърдечно отвърна той.
— Тъй! И какво ще стане с него?
— Ще го оставим да лежи и сигурно ще пукне.
— И още жив, ще бъде разкъсан от каранхоси и от шимангоси[27]. Без да се смята счупеният крак, животното все още е напълно здраво и силно. Може дни наред да лежи тук, преди да умре от жажда и глад, и месото да му бъде изръфано до кости.
— Това изобщо не ни интересува! И без друго засяга само мен, но не и вас!
— Лъжете се! Животните също са Божии създания. Те не живеят само за да понасят мъките на съществуването, а накрая да бъдат разкъсани още живи. Настоявам да го убиете!
— Не си заслужава скъпия барут!
В момента майоралът не носеше пушка, а в пояса му бе затъкнат само един стар пистолет. Той ми обърна гръб, с което искаше да ми покаже, че цялата работа изобщо не го засяга и че я смята за приключена. Аз обаче насочих дулото на пушката си към главата на коня и го застрелях. Веднага след това пеоните се скупчиха на едно място и кратко време нещо си шушукаха. После майоралът се приближи до мен и с много строг израз на лицето ми каза:
— Сеньор, собственикът на животното даде ли ви разрешение да го убиете?
— Не!
— Тогава трябва да го платите. Този кон струва сто книжни талера и аз настоявам веднага да ми ги броите.
— А-а, така ли! Оттам ли духа вятърът! Нали вече за нищо не ставаше и вие го осъдихте на бавна смърт, а аз реших да съкратя мъките му! Няма да получите и пукната пара.
— Настоявам да задоволите искането ми!
— Ваша работа! Обаче аз поддържам отказа си!
Понечих да се отдалеча, но той се изпречи на пътя ми, а и тримата пеони се притекоха да го подкрепят. Поведението им беше доста враждебно. Щом Монтесо видя какво става, той също се приближи с йербатеросите, за да застанат на моя страна.
— Няма да ви пусна да си вървите, преди да сте платили! — заяви майоралът.
— Охо! — обади се Монтесо. — Този сеньор е прав. Всички ние чухме, че искахте да оставите коня да лежи ей там, докато пукне!