След тези думи той сключи ръце и продължи:
— Сигурно ще умра. Знам го, чувствам го. Ще си отида от този свят, ще си отида, но душата ми е притисната от такава тежест, която не й позволява да отлети. Вие свободомислещ човек ли сте, или вярващ?
— Вярващ, но всъщност и свободомислещ, понеже съм убеден, че човешкият дух може да се почувства свободен само чрез вярата.
— Тогава сте тъкмо човекът, от когото се нуждая. Какво мислите за клетвата?
Въпросът му бе твърде странен. Дали му тежеше някаква положена клетва? Дали беше дал някакво свято обещание, което нямаше как да вземе обратно и това го караше да изпитва такъв страх пред смъртта? Не му отговорих веднага и затова той добави:
— Навярно изобщо я отхвърляте?
— Не. Клетвата е свято обещание, при което призоваваш Бог за свидетел. Който го наруши, все едно извършва богохулство.
— Значи смятате, че клетвата трябва да бъде спазена при каквито и да било обстоятелства?
— Да.
Той отпусна ръце и въздъхна:
— И аз мисля така. Значи този товар ще продължава да ме притиска.
— А как положихте клетвата? Доброволно ли?
— О, не!
— Значи насила! Аз никога не бях позволил да ме принудят да дам подобна клетва.
— Даже и ако ви заплашат със смърт ли?
— Даже и тогава.
— И ще предпочетете да умрете?
— Хм! На този въпрос не може да се отговори така лесно. Възможно е страхът от смъртта да се окаже по-силен от волята. Всичко зависи от обстоятелствата. Във всеки случай преди да дам такава клетва ще рискувам и опитам всичко възможно, за да я избегна. И ако все пак се видя принуден да го сторя, ще смятам думата си за обвързваща само при условие, че съвестта ми не се разбунтува, и че моят обет не влиза в противоречие с Божиите закони, които за мен естествено стоят над човешките. Но ако с това обещание са ме принудили да извърша някакво прегрешение или престъпление, то аз няма да го смятам за обвързващо.
— Наистина ли сте на такова мнение?
— Да. Клетва, принуждаваща ме да върша грях, също представлява грях и то много опасен и голям грях. Който се колебае дали сам да се отърси от него или не, би трябвало да се обърне към своя духовен съветник, а той несъмнено ще му върне чистата и свободна съвест.
— Господине, облекчихте ми сърцето! — каза той и пое дълбоко дъх. — Станах свидетел на едно престъпление, а после злодеят ме нападна и ме принуди да се закълна, че няма да го издам дори и на смъртния си одър.
— Тогава е било някое тежко престъпление, така ли?
— Да, убийство. Един водач уби пътника, когото трябваше да преведе през Кордилерите. Пътникът беше духовник. Двамата идваха от Перу. Аз се намирах наблизо и станах свидетел на ужасното престъпление.
— Не можахте ли да го предотвратите?
— Не. Беше твърде късно. Жертвата лежеше на земята в последни издихания, а една стръмна скала ме отделяше от въпросното място.
— Нямаше ли как поне да изплашите убиеца? Да извикате?
— Не само че виках, ами ревях и крещях от уплаха. Той вдигна поглед към мен. Видя, че не мога да се спусна при него, взе да ми се присмива и довърши жертвата си. Гледката беше страшна.
— Нямахте ли пушка да застреляте този негодник?
— Имах, ала бях свършил барута. Побягнах с намерението да тръгна по петите на убиеца и да направя донесение в полицията, но той се е досетил за това и решил да ме пресрещне. Не бях достатъчно предпазлив. Тъкмо когато заобикалях една скала, той изскочи пред мен, повали ме на земята и допря дулото на пистолета си до гърдите ми.
— Не се ли съпротивлявахте?
— Разбира се, но бях твърде слаб. Бях се заблудил горе из оскъдната на живота пуна[35] и последният си куршум бях изстрелял по една викуня[36], ала без да я улуча. Няколкото дни глад и трудното, мъчително катерене из планините, ме бяха съсипали толкова, че едва ли имах силата на дете. Онзи тип сигурно щеше да ме убие, но се оказа… мой познат, дори някогашен мой спътник и другар.
— Не го ли познахте веднага?
— Не. Все пак разстоянието бе твърде голямо, за да различа чертите на лицето му. Познахме се едва след като ме затисна под себе си. Все пак се побоя да убие някогашния си приятел. Още от по-рано той ми беше задължен и затова ме остави жив, но при условие, че му се закълна да не го издам. Бях много отпаднал и то не само физически, ето защо положих тази клетва, която винаги ме е преследвала като измъчващ ме призрак.
Той млъкна изтощен. Беше говорил бавно и с чести паузи. Трябваше малко да си почине. Изповедта му ми направи дълбоко впечатление. Просто нямаше как да не се сетя за сендадора, за когото ми беше разказал йербатерото. Онзи сендадор беше тръгнал да прехвърля Кордилерите заедно с някакъв падре, от когото после наследил документите, понеже падрето умрял по пътя. Дали същият сендадор не е бил въпросният убиец? Пред Монтесо бях изрекъл вече подобни подозрения.
35
Планински пояс в Кордилерите, достигащ от 3,300 до 3,900 м височина, който се отличава със специфичен климат. Б. пр.