Клетникът все още спеше. Продължи да спи и след като се навечеряхме. Пристигането на свещеника можеше да се очаква едва през нощта. После макар и без особено настроение останахме на приказка. Поговорихме си за родината, с която сърцето на немеца остава здраво свързано дори и когато се установи да живее нейде далеч в чужбина Към полунощ чухме как болният слабо извика. Брат Иларио отиде при него, а след малко повика мъжа и жената, Известно време долавях приглушените им гласове. После стана тихо. Малко по-късно тримата се върнаха при мен. Мъжът и жената плачеха, а лицето на брат Иларио бе придобило израза на светец.
— Помина се, преди да дойде свещеникът — рече той. — Requies — cat in pace![37] Отиде си от нас, изпълнен с упование в милостта на Създателя. Животът означава борба, а смъртта — победа. Слава на Бога, който ни дарява тази победа чрез Исус Христос, нашия Божествен Спасител!
Мъката им по мъртвеца бе дълбока и неподправена, но все пак неотложните земни неща изискваха своето. Променихме първоначалното си намерение и решихме да не тръгваме толкова рано. Бюргли ни направи предложение да не вземаме нашите коне, а два от неговите. Брат Иларио искаше да присъства на погребението, а помолиха и мен да участвам в церемонията. В такъв случай можехме да върнем конете на ранчото. Бюргли мислеше да помоли свещеника да остане един ден в дома му. А в това време нашите животни щяха да си отпочинат и по-добре да посрещнах тежкото и продължително пътуване. Естествено ние с удоволствие приехме предложението му и сбогуването ни, макар и много сърдечно, бе кратко, понеже съвсем скоро щяхме да се върнем. Яздихме само кратко време по пътя, по който двамата с Монтесо бяхме дошли като пленници. Нали доколкото бе възможно кавалеристите бяха избягвали населените места и по тази причина често са били принудени да заобикалят. А ние спокойно можехме да препускаме направо.
Брат Иларио познаваше местностите много добре. Той съумяваше да избягва местата, където теренът ни предлагаше по-големи трудности и понеже яздехме в права посока, съкратихме с цели два часа времето, което ни бе необходимо, за да стигнем с кавалеристите до ранчото.
Малко след пладне се добрахме до Естансия дел йербатеро. Скочихме от конете, предадохме ги на грижите на песните и влязохме в къщата. Горе в приемната заварихме някакъв господин, който ни посрещна с въпросителен поглед. В лице той толкова приличаше на йербатерото, че аз веднага разпознах в него сеньор Монтесо, асиендерото.
— Добре дошли, сеньори! — каза той, докато внимателно ни оглеждаше. — По кожените ви дрехи, за които ми бе споменато, мога със сигурност да предположа, че сте немският господин, тръгнал с брат ми да оглежда конете ни!
— Да, аз съм — отвърнах му. — А този господин е брат Иларио. Ами къде е брат ви?
— Че нали е с вас? — учуди се той. — Вчера следобед се върнах от пътуването си и заварих жена си много разтревожена за вас. И естествено тревогата й непрекъснато нараства.
— Но нали още вчера привечер той потегли от ранчото за насам!
— Не е идвал — каза естансиерото. — Да не би да му се е случило нещастие?
— Щом не се е върнал, сигурно го е сполетяла беда — казах слисано. — Може би кавалеристите са го издебнали и отново са го заловили!
— Кавалеристи ли? А-а! Тъй като вие двамата не се върнахте до вечерта, и никой не беше нито чул, нито видял офицера и неговите кавалеристи, естествено аз събрах някои сведения. Неколцина от моите гаучоси ми казаха, че им се е мярнал един доста голям конен отряд. Ала нищо не успях да науча за намеренията на тези ездачи. Изчезнали са също тъй бързо, както са се и появили.
— Дойдоха да заловят мен и вашия брат. Веднъж вече им бяхме в ръцете.
— Dios! Нима е възможно?
— Вярно, че човек би го помислил за невъзможно. Плениха ни толкова неочаквано и бързо, че нямахме никакво време за съпротива. Впрочем те бяха над петдесет души и по численост далеч ни превъзхождаха.
— Сеньор, виждате ме във висша степен смаян и дори изплашен. Изглежда сте били изпаднали в голяма опасност, която все още витае над брат ми. Елате да отидем бързо при жена ми! Трябва да й разкажете случилото се. Дамите ми казаха толкова хубави думи за вас. Много ще съжалявам, ако се окаже, че домът ми ви е донесъл неприятности.
— Поне в това отношение мога да ви успокоя, сеньор. Вашият дом, както и неговите обитатели, нямат никаква вина за онова, което стана. Навярно действията на тези хора са били насочено единствено срещу мен, а на брат ви било съдено да пострада само защото ме придружаваше.