— Там са! — прошепна ми естансиерото. — Напред! Да се нахвърлим върху тях!
— Не! Тайно ще се промъкнем по-наблизо, което е съвсем лесно, понеже под клоните на мимозите остава достатъчно свободно място за пълзене. Последвайте ме! Правете същото, каквото правя и аз! Избягвайте всякакъв шум! Пушките ще оставим тук, защото само ще ни пречат. Трябва да се опитаме да се промъкнем съвсем близо зад тях, аз зад гърба на единия, вие зад гърба на другия. После ще ги сграбчим за врата и ще ги стиснем за гърлото. Но не се нахвърляйте върху вашия човек, преди да ви дам знак!
— Също като при индианците! Харесва ми, сеньор.
Естансиерото бе много въодушевен, че ще си поиграе на индианци. Ако се бях заел сам с изпълнението на този план, щях да бъда по-сигурен в успеха му. Но аз не се възпротивих на желанието му да участва, понеже дори и да извършеше някаква грешка, пак нямаше защо да се страхувам от провал. Всичко щеше да стане само малко по-трудно. И така, запълзях пръв, а той ме последва. Храстите се разклоняваха едва на половин-един метър над земята, така че ние се придвижвахме лесно и бързо. Наличието на вода беше причина тук тревата да избуи нависоко. Пред храсталаците тя достигаше почти един метър и пречеше на двамата да ни забележат. Това обстоятелство бе твърде изгодно за нас.
Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясни и по-силни ставаха гласовете. Скоро стигнахме до въпросното място. Сгушихме се под клонаците сред гъсталака, докато негодниците лежаха във високата трева съвсем близо пред нас.
— Ами ако не се върне, ако го задържат? — чухме един от тях да пита.
— Няма да се осмелят — гласеше отговорът. Незабавно разпознах гласа на лейтенанта.
— Но ако все пак се осмелят?
— Тогава ще им се случи нещо лошо. Ще драснем кибрита на естансията им и като се върнем, ще прережем гърлата на братята Монтесо.
— Но няма да имаме никаква полза! Впрочем хрумна ми една мисъл, която ме безпокои. Възможно е онзи немец заедно с другия брат да са вече в естансията. В такъв случай положението на нашия пратеник ще стане доста тежко.
— Но нали те не могат да му кажат нещо друго, освен «да» или «не»!
— О, могат! Могат да му кажат «да», за да приспят бдителността му. Могат да му дадат парите и тайно да ни проследят.
Естансиерото ме побутна. Гореше от нетърпение да ги нападнем. Но аз исках да изчакаме още малко. За мен най-важното бе да научим къде майорът щеше да се срещне с тримата си пратеници. Узнаех ли това място, според мен успехът на начинанието ни бе почти в кърпа вързан. Все пак опасността си оставаше. Но пък поне щяхме да сме сигурни, че после ще открием тези хора и ще си спестим времето, необходимо за издирването им.
— Ще трябва да се откажат от тази мисъл — обади се другият. — Нали за подобни случаи получихме строга заповед да заблудим преследвачите си? Знам едно средство, което ще ни донесе успех.
— Кое е то?
— Ще се разделим и ще се срещнем малко по-късно. Така ще оставим трайна диря и те няма да знаят по коя да тръгнат.
— Тъпак! Могат да проследят която си поискат и пак ще ни открият всички заедно.
— Небеса! Как не се досетих.
— Да, наистина нямаш причина да се гордееш с акъла си. Единственият ни шанс да успеем в случай, че ни преследват, се крие в бързината на конете ни. Ще трябва незабавно да тръгнем на път и да яздим през цялата нощ. За щастие има луна и е почти тъй светло, както посред бял ден.
— Но това ще е известно предимство и за тях.
— Не особено голямо. Въпреки лунната светлина през нощта те няма да могат да виждат следите ни. Най-важното е да стигнем в бивака си колкото е възможно по-скоро. Там ще уведомим нашите хора, че ни преследват и те ще посрещнат онези типове както подобава. Но догонят ли ни преди това, тогава…
— И тогава няма кой знае какво значение — прекъсна го другият.
— Как така?
— Ами нали заради нашите пленници не могат да ни направят нищо лошо.
— Хм! Да! Прав си. Но все пак не бива да ни виждат. Ако повикат на помощ войска и ни нападнат с числено превъзходство, сме загубени. Тогава и Лопес Хордан няма да е в състояние да ни спаси. За щастие Peninsula del cro-codilo[38] е разположен толкова удобно за нашите цели, че ние ще… я слушай!
Дочухме тропот от копита. Двамата станаха от земята. Вече бе твърде късно да ги заловим, защото кавалеристът се появи. Видяхме го как скочи от коня си пред храстите.
— Е? — попита го лейтенантът.
— Ще получим парите — гласеше отговорът. — Но естансиерото нямаше достатъчно. Отиде на кон до съседа си, за да вземе на заем колкото не му достигат.