И ето че сега, безчувствен към всичките природни красоти около нас, които ме опияняваха, той се беше облегнал до мен, втренчил събраните си очи с такава настойчивост в златното си пенсне, кацнало върху самия край на дългия му нос, сякаш се мъчеше да направи някакво епохално потресаващо откритие по своя зрителен инструмент. Наблизо беше облегнал своя чадър, който използваше и при дъжд, и при слънце. Той беше толкова изкусно изработен, че можеше да служи и като бастун, и като сабя, като столче, лула и далекоглед. Тази единствена по рода си рядкост му беше подарена от Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47 като почетен спомен. Той никога не се разделяше с нея и не би я разменил дори срещу всичките съкровища на света. Тази chair-and-umbrella-pipe, [230] както сам я наричаше, му беше почти също тъй скъпа и любима, като неговата разкошно обзаведена и бърза малка парна яхта, хвърлила котва долу в пристанището, която беше поръчал да му направят за неговите лични нужди в световноизвестните корабостроителници на Грийнок край Клайд, защото винаги и във всичко бе свикнал сам да си бъде господар и не желаеше да зависи от заповедите на който и да било капитан.
Докато погледът ми се рееше из околностите на фара, забелязах колона от местни войници, които се приближаваха до една стърчаща скала, врязваща се доста навътре в морето. Зорко охраняван, от двама въоръжени мъже, начело крачеше някакъв човек с вързани ръце, който, ако се съдеше по облеклото му, сигурно беше сингалец. Несъмнено тук ставаше въпрос за екзекуция и тъй като знаех колко живо съчувствие и какъв интерес проявяваше моят спътник към подобни сцени, направих опит да го изтръгна от неговите потресаващи наблюдения.
— Сър Джон Рафли!
Не последва отговор.
— Сър Джон Рафли! — извиках аз по-силно.
— Йес! — отвърна ми той без да откъсва поглед от златната рамка на пенснето си.
— Сър, няма ли да хвърлиш един поглед ей там насреща?
— Защо?
— Струва ми се, че се канят да блъснат едно същество във водата.
— Същество ли? И какво е то? Кон? Куче? Човек?
— Човек, сър Джон!
— Well, ами тогава го остави спокойно да се удави, Чарли!
Със същото усърдие той продължи да изследва пенснето си. Колоната бе стигнала вече до върха на скалата и там спря. Войниците образуваха кръг около вързания човек.
— Все пак ми се ще да узная какво ли престъпление е извършил този клетник — продължих аз, за да събудя любопитството на сър Джон.
— На теб направил ли ти е нещо?
— Не е.
— Good God, [231] ами че тогава нека го удавят, Чарли!
— Но те са му вързали ръцете!
Явно налучках правилния подход, за да събудя съчувствието му. Той много мразеше всяко ненужно посегателство над личната свобода на човека.
— Вързан ли е? Zounds, това е жестоко, това е подло! В добрата стара Англия никой не би го направил.
— Съвсем си прав. Британците са благородни във всяко отношение. Когато екзекутират някого, те го оставят да умре поне без да го връзват. Я виж само колко многочислена охрана придружава този нещастник!
— Къде става това, Чарли?
— Ей там на онази врязала се в морето скала!
Сега той действително хвърли един поглед натам, накъдето му сочеше протегнатата ми ръка. Все още очаквах някоя твърде безразлична забележка, но този път се видях излъган, понеже десницата му бързо посегна нагоре, за да приближи пенснето до очите му и така да получи максимална яснота на разкрилата се пред него картина.
— Heigh-ho, [232] нима е възможно!
— Кое?
— Ами този там да е Калади!
— Калади? Кой е той, сър Джон?
— По-късно ще разбереш. Сега трябва да се убедя, че действително е той.
Рафли взе своя чадър, разтвори го, опъвайки светлосивия му плат, завъртя няколко бурмички по кухата му двойна пръчка и после насочи, така образувалия се далекоглед, към мястото, където предстоеше да се състои екзекуцията.
— Чарли, да се обзаложим ли? — попита ме той след кратко мълчание, по време на което любопитството и напрежението, изписали се по лицето му, все повече нарастваха.
— За какво?
— Че този човек няма да се остави да бъде удавен. Залагам сто соверина! [233]
— А с кого се обзалагаш?
— С теб, разбира се!
— Сър, нали знаеш, че не се обзалагам!
— Well, наистина. Чарли, ти си чудесен човек, но все още не си станал съвършен джентълмен, иначе нямаше все да се опъваш, а някой път щеше да приемеш един или друг облог. Въпреки това ще ти докажа, че щях да спечеля.