— О, добри ми господарю, как да ти благодаря? Върна ми живота и сега ще мога пак да видя Молама, утехата на моите очи! Дано всеблагият Вишну да те възнагради!
— Look out, [238] обеснико, иначе ще те заловят!
Калади се втурна към другия край на платформата, спусна се долу и в следващия миг изчезна в бамбуковия гъсталак.
И беше крайно време, понеже войниците бяха вече наблизо, а насам бързо се носеше и многочислена тълпа, чието внимание бе привлечено от тази необикновена сцена. Донякъде бях загрижен за изхода на тази история, ала Рафли посрещна с обичайното си хладнокръвие и безразличие техния предводител, който скоро се изправи пред нас.
— Къде е Калади, който ни избяга? — попита цейлонецът.
— Какво искаш от него?
Човекът се стъписа от грубия му заповеднически тон, който явно не беше очаквал, защото смяташе, че е в пълното си право.
— Искам да го заловя.
— Ами търси го тогава!
— Ти знаеш къде е.
— Ха, тъй ли мислиш?
Пенснето отново се плъзна напред до самия връх на носа му. Джон Рафли взе да подръпва краищата на бакенбардите си и се изсмя, от което ясно разбрах, че тази сцена му доставяше голямо удоволствие.
— Да, знаеш, защото ти му подсвирна и му направи знак да избяга!
— Вярно е. Имаш ли нещо против?
— Трябва да те арестувам.
От безмерно удоволствие добрият Джон Рафли широко отвори уста, ококори очи, а после каза:
— Да арестуваш мен? Един джентълмен от добрата стара Англия? Тук на Цейлон в това свърталище на жаби и гущери? Човече, ти съвсем си откачил! Гледай да изчезнеш час по-скоро. Калади е мой и ще правя с него каквото си поискам!
— Твой ли е? Как така?
— Той е мой слуга и върши всичко по моя заповед. Без съгласието ми никой не бива да го докосва. Дори и мюдюринът.
— Ами щом е твой слуга, защо не остана при теб, защо си отиде?
— Отпратих го, защото тъй ми се искаше. А сега върви при мюдюрина и му кажи, че ще разговарям с него!
— Няма ти да разговаряш с него, а обратното, той с теб.
— Ха! Как така?
— Много просто — защото ще те арестувам и ще те отведа при него. Ще наредя да преследват човека, когото наричаш свой слуга и хората ми сигурно ще го заловят. Хайде, тръгвай с нас!
— Be gone! [239] Гледай час по-скоро да изчезнеш!
— Не дойдеш ли доброволно, ще трябва да те принудя.
— Я се опитай, да видим дали ще успееш!
Развеселеният лорд измъкна един чифт грамадни револвери. Последвах примера му и също извадих моите.
— Смятате да се съпротивлявате, така ли? — попита изплашеният цейлонец.
— Не, скъпи ми синко. Не смятаме да се съпротивляваме, а само малко да те позастреляме, в случай че ти хрумне да продължиш да ни досаждаш.
Човекът изпадна в страшно затруднение. В него се бореха чувството за дълг и страхът, който изпитваше от оръжията ни, но в крайна сметка изглежда страхът му надделя.
— Ти какво каза, сахиб, откъде си?
— От Англия.
— От Англистан, където живее великата кралица? Истината ли казваш?
— Да!
— И със сигурност ще отидеш при мюдюрина?
— Със сигурност.
— И няма да ни измамиш?
Лицето на Рафли просто сияеше от удоволствие. Той поглади бакенбардите си по такъв начин, който неоспоримо доказваше отличното му настроение.
— Аз съм махараджа от Англистан, а ето този сахиб е още къде-къде по-голям махараджа от Германистан. Ако не вярваш, ще ти го докажа. Можеш ли да четеш?
— Да! — увери го човекът, макар че сигурно не познаваше нито една буква. Несъмнено отговори така, само за да внуши на подчинените си необходимото уважение.
Сър Джон бръкна в джоба си и извади някаква сгъната хартия. Беше листът за ястия, който беше взел от хотел «Мадрас». Подаде му го с думите:
— Ето, чети!
Човекът пое листа, допря го до челото си, после със сериозен и важен вид втренчи поглед в него и раздвижи устни, сякаш четеше. След това пак го сгъна най-грижливо, притисна го до гърдите си и го върна на англичанина.
— Сахиб, ти каза истината. Вие двамата сте махараджи от залеза на слънцето. Ето тук е написано. Мога да ви пусна да си вървите, понеже вече знам, че сигурно ще отидете при мюдюрина, за да ме извините и да му кажете, че съм оставил осъдения да избяга само защото е твой слуга и следователно имаш правото да се разпореждаш с него.
Почти поздравявайки, той сложи длани върху гърдите си, после се обърна към своите бойни герои и като се спуснаха от платформата, всички те поеха към града. Насъбралата се любопитна тълпа лека-Полека се разотиде.