Яростта на животното, ранено на две места, не знаеше вече граници. То се втурна към Калади, за да го стъпче и после да го запокити с хобота си накъдето му видеха очите, но пъргавият сингалец захвърли пушката, бързо измъкна ножа си, изплъзна се от опитващия се да го сграбчи хобот, светкавично се озова при задните крака на слона и заби добре наточеното острие в задния от тях толкова дълбоко, че преряза сухожилието му.
— Ха-на! — прозвуча победоносният му вик. Бях потърсил закрила зад едно дърво и чевръсто бях заредил пушката си. Щом чух вика му, аз се показах иззад ствола и видях как животното, издавайки болезнени звуци, се придвижваше на трите си крака и въпреки всичко се опитваше да докопа сингалеца. Вдигнах пушката и се прицелих в онова място на главата, където започва хоботът. Натиснах леко спусъка и могъщото животно изведнъж се закова на място като ударено от гръм. Постоя така няколко секунди напълно неподвижно, а после започна да се олюлява и най-сетне с надалеч разнесъл се стон рухна на земята.
— Splendid! [248] Това се казва изстрел! — извика Рафли. — Веднага се вижда, че вече си стрелял по такъв дивеч. Well, искаше ми се да си заслужа слоновата кост, но ето, че тя е твоя, както и леопардът.
— Че какво ли ще ги правя тези зъби? За Бога, вземи ги!
— Нямам такова намерение! Ловният трофей, който ще занеса у дома, трябва да е ударен от моя куршум. Одери кожата на котката! Слона ще покрием с клони и утре ще изпратим тук нашите хора. Напред! Аз също искам да застрелям нещо!
Направихме както предложи, а после, макар че беше вече доста късно, продължихме нашия лов.
Бяхме вървели покрай водата може би петнайсетина минути, когато, тъй като вървях начело, пръв зърнах отпечатъците на човешки крака, които, идвайки от брега, изчезваха в гората.
— Стой! Оттук са минали хора!
— Оттук? — попита Рафли.
— Да. Остани си на мястото, за да не заличиш дирята.
— Я преброй колко са били!
— Двама… трима… петима… шестима…
— Zounds! Шестима ли? Че какво ли търсят шестима души на това място? Изглежда ми подозрително.
— … седмина — продължих аз, — девет. десетима… дванайсет… били са тринайсет.
— Тринайсет? Но това значи цял отряд! Какво ти е мнението, Чарли?
От смайване пенснето му се плъзна чак до самия връх на носа. Някак очаквателно устата му остана широко отворена, а очите му ме гледаха през стъклата така, сякаш очакваше да му разкрия някаква важна държавна тайна.
— Сър Джон, най-напред ми кажи ти какво мислиш!
— Pshaw! В мореплаването може малко да те превъзхождам, Чарли, но на сушата ти си безспорният майстор. Който се е скитал като теб из всички кътчета на земята, той добре знае колко важна е една такава следа, а се е и научил правилно да разчита и анализира.
Наведох се, за да разгледам отпечатъците.
— Само мъже са. Един китаец и дванайсет сингалци или може би дори малайци.
— Bless me! [249] Как го разбра?
— Дванайсет от тях са боси, а обстоятелството, че палците на краката им са доста отделени от останалите пръсти, ме кара да мисля, че са по-скоро малайци. Както е видно от отпечатъците, тринайстият носи хапронг, вид обувки, които се използват само от китайците.
— Откъде са дошли и какво търсят насам?
— Какво търсят насам бихме могли да разберем, ако ги проследим, а откъде са дошли, навярно скоро ще видим.
Вървейки обратно по следите на хората, аз се спуснах по доста стръмния бряг на дълбокото речно корито. Дирята минаваше току покрай самата вода и водеше нагоре срещу течението. Проследихме я надолу — аз вървях долу край реката, а двамата ми спътници — горе по високия бряг. След като крачихме около десетина минути, изведнъж се натъкнах на някаква лодка, която беше изтеглена от водата и най-старателно покрита с клони.
— Чакай! Ей тук са слезли на сушата. Несъмнено са дошли, плавайки срещу течението. Скрили са лодката… ама тук наистина има и още една!
— Какво? Две скрити лодки? И никакъв пазач при тях? Това е твърде подозрително — обади се англичанинът. — Онзи, който не е тръгнал по криви пътища, няма защо да крие лодките си, ами ще остави при тях и хора да ги охраняват. Чарли, спускам се при теб.