— Good night, сър Куйг-фу-кунг-фо-кунг-мо-ло!
Угасих осветлението в стаята си и легнах да спя. Странно, тази нощ, след като знаех, че напълно съзнателно съм тръгнал срещу една определена опасност, аз спах чудесно и то без да сънувам. Когато се събудих, утрото бе вече настъпило и тъкмо в този момент капитанът влезе в стаята ми.
— Ставай, стари приятелю! Нашият домакин изпрати вече при мен един слуга да провери дали си се събудил. Трябва да си изпием утринния чай.
— Веднага идвам!
— Добре! Значи ще те почакам тук.
Само няколко минути по-късно ние влязохме в трапезарията, където заварихме Конг-ни и неговия баща.
На масата имаше само чай с куамин, [218] за което фи се извини с думите, че бил поканен на гости и щял да вземе и нас двамата.
— Кого ще посетим? — попитах го.
— Един мой приятел с голямо влияние и власт, който е мандарин с гравирано червено коралово копче. Той също участва в преглеждането и оценяването на твоите разработки и му дължиш благодарност, защото най-вече негова е заслугата, че още сега мога да ти връча ето това.
Подозирах, че ставаше въпрос за документа, за който двамата бяха споменали снощи и се оказа, че не съм се излъгал. В него наистина ми се присъждаше титлата дзин-съ.
— Благодаря ти, ще съумея да изразя благодарността си и пред него — отвърнах му кратко. — Значи този документ, снабден с императорския печат, има безусловна и абсолютна валидност, така ли?
— Валиден е в цялата империя. Няма нужда от допълнително потвърждение или някаква заверка. А че изпращаме разработките ти, е само чиста формалност.
— Как се казва високопоставеният мандарин, при когото ще ме водиш на гости?
— Той е куан-киун-сю [219] и се казва Кин-дзу-фо.
— Кога тръгваш?
— Когато ти пожелаеш.
— До обяд има още доста часове.
— На него ще му е приятно да ни види по всяко време на деня. Кажи ми кога искаш да отидем!
— Един час преди обяд, а дотогава ми се ще да поработя.
С тези думи дадох ясно да се разбере, че в момента не държах особено на тяхната компания. Наистина, това беше твърде неучтиво, ала трябваше да ме оставят сам на спокойствие, за да мога необезпокоявано да се поогледам.
В градината, където всичко отговаряше съвсем точно на прочетеното още снощи описание, срещнах един работник и го заговорих. Между другото го попитах и дали нейде в околностите има някакво място, наричано Лунг-кой-сианг. Той ми отвърна отрицателно, но просто му личеше, че знае повече, отколкото искаше да ми каже. Продължих нататък, а той ме изпрати с поглед, който ми се видя кажи-речи заплашителен. Дали не извърших грешка като го попитах за онова място?
В задния край на градината имаше порта, от която се излизаше навън. Прекрачих прага й и тръгнах между зелените насаждения в посока към планините, които бях забелязал още миналия ден. Ако наоколо наистина имаше някаква Драконова клисура, то тя можеше да е единствено между онези възвишения, които се намираха на някакви си петнайсетина минути от края на града.
Те се издигаха някак изведнъж и бяха много стръмни. Изглеждаха и трудно достъпни. Може би съдбата ми зависеше от тази Драконова клисура. Трябваше да я открия! Тъкмо в този момент срещнах някакво хлапе, което водеше коза. Заговорих го:
— Я ми кажи има ли нейде наблизо някаква Драконова клисура?
Щом видя отличителните знаци на моя ранг, момчето се хвърли на земята.
— Прости ми, господарю, ама не ми е известна никаква Драконова клисура.
— Значи тези планини не са ти познати, така ли?
— Знам ги много добре, защото по цял ден съм горе с моите кози.
Изглежда самото наименование Драконова клисура беше известно само между Драконите.
— Тогава ми кажи дали нейде в планините има някакво място или някаква скала, която да прилича на еркер!
— О, господарю, ами какво е това еркер? .
— Еркер е издадена част от къща, която се прави по-нависоко и е такова място, откъдето се открива добър изглед наоколо.
— Знам такова място, господарю. Искаш ли да го видиш?
— Да. Колко път има дотам?
— Ще са ти необходими само пет-шест минути. Ама до горе няма да успееш да стигнеш.
— Води ме!
Той върза козата си за едно бамбуково стебло и ме поведе. Продължих да го разпитвам:
— Познаваш ли фи-минг-дзу?
— Да.
— А също и Кин-дзу-фо?
— И него. Те двамата са най-влиятелните хора в нашия град.
— Отдавна ли живеят тук?