— Още бащата на фи-минг-дзу е живял в този град, но Кин-дзу-фо се е преселил тук едва от известно време и си е купил къща.
— Разговарял ли си с някой от тях?
— Не, господарю. Те са знатни хора, които просто не забелязват едно момче като мен.
— Може би познаваш някой от техните слуги, а?
— Не. Виждал съм ги, а съм чувал и имената им, но никой от тях не е разговарял с мен.
— Ами с баща ти?
— Нямам вече баща, а само майка.
Почувствах се успокоен, защото можеше да се очаква, че нито фи, нито Кианг-лу щеше да узнае за разходката ми до «еркера».
Точно пред нас три тесни клисури се врязваха в планината. Момчето ме поведе към средната от тях. След като се катерихме известно време из клисурата, то посочи с ръка над главата си и каза:
— Погледни нагоре! Това там е скалата, която прилича на еркер, само че не можеш да се изкачиш до самата нея.
В дъното на клисурата стръмно нагоре се издигаше остроръбеста скала, но все пак за някой опитен катерач не беше недостъпна. Горе тя завършваше с огромен каменен блок с форма на куб, чиито стени дълги години бяха така «обработени» от атмосферните явления, че кажи-речи беше заприличал на китайски еркер.
— Е, щом не мога да стигна догоре, ще трябва да се върна — казах аз, защото реших да бъда предпазлив. — Ти също можеш да си вървиш.
Дадох му от моя шнур двайсет сапеки, а това ще рече около седем пфенига. Но тази сума представляваше такова богатство за сирачето, че от смайване то загуби ума и дума. После пак се хвърли в краката ми, целуна крайчеца на дрехата ми, скочи на крака и бързо се отдалечи.
Продължих нагоре по дефилето и след около петнайсетминутно трудно катерене се озовах горе на островърхата скала. От другата й страна пред мен зееше дълбока пропаст, обградена отляво и отдясно от високи каменни зъбери, между които изглежда нямаше никакъв изход. Това беше ужасна бездна, погълнала навярно много жертви на Драконите.
Огледах «еркера» от всички страни и най-сетне до една каменна колона на височина от два човешки боя забелязах две куки, които бяха на такова разстояние една от друга и изобщо изглеждаха така, сякаш бяха поставени там само за да служат като опора на подвижна стълба.
Ако действително беше така, то тази стълба сигурно бе скрита нейде наблизо. Дълго търсих напразно, но най-накрая късметът ми проработи и я открих. Беше направена от бамбук и то така, че можеше да се сгъва. Бяха я затрупали с куп по-големи и по-малки камъни.
Тъй като беше светъл ден, ако някой случайно навлезеше в клисурата, сигурно лесно щеше да ме забележи. Но тази опасност не бе в състояние да ме накара да се откажа. Непосредствено над куките в скалата имаше малка площадка или по-скоро един по-широк перваз, където без труд можех да стоя прав, а още по-нагоре, пак на два човешки боя съзрях още две куки. Облегнах стълбата на каменната стена, изкачих се по нея и стъпих върху перваза. После я изтеглих нагоре и с помощта на другите куки отново я изправих до скалата. Така най-сетне успях да се покатеря върху равния покрив на «еркера» и едва там забелязах, че в него имаше дълбока дупка, която доста приличаше на шахта и в диаметър беше широка малко повече от метър.
Колко ли беше дълбока? Хвърлих надолу един камък и наострих слух. Но вместо очаквания шум от падането му на дъното й до мен долетя човешки вик.
— Пак ли идваш? — глухо се разнесе откъм дупката. — Все още съм жива, но скоро ще умра.
— Кой е там? — подвикнах в шахтата. Естествено, думите ми не можеха тъй лесно да бъдат разбрани долу.
— Не — дойде отговор. — Проклинам и твоя фо и твоя Буда. Предпочитам да умра от глад и жажда, отколкото да изневеря на моя Тиън чу. [220] Аз се моля на «Дзъи тиан аго-тънг фу чъ, аго тънг юан йорл минг киан-шнни!» [221], а той е могъщ. Ако пожелае, ще ме избави.
Подвикнах надолу още два-три пъти, но не получих отговор. Пленничката, а че това бе жена разбрах по гласа й,, изглежда беше изрекла горните думи с последните си сили.
Как трябваше да постъпя? Исках да я спася, но възможно ли бе това да стане сега? Навярно дупката беше дълбока към десет-дванайсет метра. Вероятно първоначално скалата е била издълбана от дъждовете, но по-късно може би беше помогнала и човешка ръка.
Този затвор очакваше и нас. Как ли изглеждаше долу? Увих ножа в носната си кърпа и го хвърлих долу. Сигурно пленничката се беше оттеглила нейде встрани от отвора, защото този път не се чу никакъв звук. Или беше съвсем отпаднала физически, или пък всичко й беше вече толкова безразлично, че изобщо не й се говореше.