Закъснението ми беше причината този път Линдгрен да се вкисне повече от всякога и затова, когато най-после седнах до него в мрака, той дори не вдигна очи от своето „Гънс енд Амо“33.
— Повече ще ти приляга да четеш „Къщи и градини“ — рекох му.
— Закъсня — мрачно ме прекъсна той.
— Наложи се — обясних аз. — Какво ти е влязло в гащите, че не те свърта?
— Например адвокатите на Хейливил. Снощи ме причакаха зад участъка. Онази нахакана кучка от Бръшлянената лига34 нещо се е заяла с мен.
— За какво?
— Защо обаждането за пистолета било към моя телефон за пряка външна линия, а не през централата.
Прихнах, макар хич да не ми беше до смях:
— Ами че тя просто мята въдицата си напосоки!
— Не мисля така — възрази ченгето. — Те са се докопали до нещо и затова искам да узная какво възнамеряваш да предприемеш?
— Нищо. А ти какво очакваш от мен, драги? Да убивам някого всеки път, когато сърцето ти се разтупка? Ако си толкова страхлив, трябва да се отдадеш само на писането на ръководства за полицаи и да стоиш настрани от калтаци и наркопласьори като мен. Подай ми ръката си! — дружелюбно му наредих аз.
— Да не си нещо превъртял? — засмя се Линдгрен.
— Няма такава опасност. Хайде де, дай ми ръката си. От никого няма да излезе свестен наркодилър, ако не вярва в лечебното могъщество на съвременната фармакология.
Така че когато Хюго най-после разтвори пръстите си, аз напълних шепата му с дузина от любимите ми хапчета „Викодин“35.
— Тези дребни хапчета могат да те отърват от всичките ти тревоги.
— Мисля, че сме изправени пред сериозен проблем — продължи Линдгрен. — Затова си казах, че сигурно ще поискаш пръв да го узнаеш. Но ще продължа да съм нащрек.
След тези думи ченгето сложи на езика си два викодина, напъха останалите в джоба на ризата си и се отдалечи с бодра стъпка, за да се бори с престъпността в Хамптън и Ийст Хамптън.
71.
Том
Да се появим на парти на Спилбърг — на това в баскетбола му казват „висока топка“. И наистина така си беше. Но най-малкото с Кейт отдавна имахме нужда да поразпуснем в друга среда.
Амин ни приветства така, сякаш бяхме стари приятели, преди да ни поведе през поредица от просторни високи стаи, украсени с картини от Пикасо и Полак36. Всъщност не бях напълно сигурен, тъй като не ми бяха познати. После ни изведе на задната тераса, застлана с масивни каменни плочи, откъдето се откриваше безкраен изглед към брега на залива Джордика. Неведнъж се бях опитвал да го фотографирам, но никога не успявах да заснема целия този великолепен пейзаж, може би понеже нямах достъп до този бряг.
На терасата заварихме малкото коктейл парти в разгара му. Още с първите ни крачки зърнахме Стивън Спилбърг, който сега изглеждаше много по-достъпен за общуване, може би защото беше без типичната за него бейзболна шапка. Беше увлечен в оживен разговор, но го прекъсна веднага щом ни видя.
— Том! Кейт! Толкова е прекрасно, че най-после се срещаме — приветства ни той, сякаш само някакви невероятни обстоятелства ни бяха попречили да отлагаме толкова дълго тази среща. Едновременно с това даде знак на келнерите, понесли бутилки с шампанско и подноси със стриди.
— И ние сме не по-малко радостни, Стивън — усмихна му се Кейт така свойски, че вече започнах да се съмнявам дали не сънувам.
— За нашите нови приятели — вдигна Спилбърг тост в наша чест, след което, разбира се, последва още една наздравица с пожеланието да се справим успешно със защитата на Данте Хейливил в съда.
Будните му, засмени очи светнаха още по-силно, когато Кейт и аз отпихме първата глътка от неговото шампанско. Казвам „неговото“ в буквалния смисъл, тъй като му го донасят от собствената му винарска изба в Северна Калифорния.
На три метра от нас, пред джаз оркестъра от трима музиканти, една изключително красива чернокожа жена с дълга рокля пееше: „Точно навреме, намерих те точно навреме“, а наоколо се разнасяше одобрителното нашепване на някои от гостите. Но по всичко си личеше, че в центъра на вниманието бяхме точно ние двамата с Кейт.
Тогава Стивън — мога да го нарека така, нали вече бяхме на „ти“ — вдигна ръка, сякаш едва сега си бе припомнил задълженията като домакин:
34
Нарицателно за университетите около Бостън, в североизточния щат Масачузетс, предимно в стари сгради с бръшлян по фасадите; в преносен смисъл: надменни кариеристи с елитарно висше образование. — Б.пр.
36
Джаксън Полак (1912–1956) — американски художник, един от основателите на абстрактния експресионизъм. — Б.пр.