Белнап седеше на стола до мен, в полицейска униформа, защото беше на смяна. Пушеше цигара и отпиваше от кока-колата в чашата си. Това можеше да означава, че пие ром и кола или Джак5 и кола, или — колкото и невероятно да звучеше — само добрата стара кока-кола.
Но то си беше негова лична работа или по-точно — негова и на Марджъри, която сега се бе съсредоточила само върху моето мартини. Щом постави пред мен изстудената чаша и изля в нея полупрозрачния еликсир, аз спрях да бъбря с Били и я почетох с тишината, която тя, чашата, заслужаваше до последната капка от съдържанието си. А то впрочем стигаше чак до ръба й — както водата в онези плувни басейни за по двеста хиляди долара.
— Надявам се, известно ти е, че те обожавам — изрекох аз, свеждайки глава за първото предпазливо отпиване.
— Задръж чувствата си за себе си, Дънлеви — скастри ме Марджъри. — Още две такива и ще започнеш да ме потупваш по задника.
И докато „Дивата патица“ си вършеше работата, аз се замислих дали да разкажа на Били за събитията от днешния следобед. За повечето от нас, кореняците, след като толкова рядко ни се случваше да преживеем нещо по-интересно, беше ужасно мъчително да не споделим с някого една сочна история.
Колкото и да се измъчвах да балансирам някак напъните на вродената си скромност и желанието да изпъкна като забавен събеседник, накрая се предадох… А когато стигнах до най-вълнуващото място, където Майкъл Уокър опря дулото в черепа на Фейфър, добавих:
— В онзи миг ме налегна ужасяващото предчувствие, че тъкмо на мен ще се падне да търкам петната от кръв по игрището на Т. Смити Уилсън. Онова, за което той се е изръсил един милион долара.
Белнап обаче не се усмихна, а само попита:
— Уилсън беше ли там?
— Не. Доколкото знам, въобще не смеел да припари там.
— Не се съмнявам.
Тъкмо довършвах разказа си, описвайки как заплашителното изражение не слезе от лицето на Уокър, когато от полицейския радиопредавател, оставен до полупразната чаша на Били, долетя дрезгав глас. Били грабна апарата и изслуша съобщението.
— Три трупа в Ийст Хамптън — изрече припряно Белнап и на една глътка довърши питието си. — Идваш ли?
9.
Том
— Трима мъже, малко над двадесет — каза Били, докато шофираше. — Току-що се обадил някакъв мъж, излязъл да тича за здраве и ги видял.
Исках да го попитам къде отиваме, но като зърнах как Белнап напрегнато се бе втренчил в пътя, докато режеше завоите, се отказах да задавам всякакви въпроси.
Трябва да съм водил доста затворен живот досега, защото това бе първото ми пътуване в полицейска кола. Въпреки бесния вой на сирената и заслепяващото мигане на буркана, вътре се оказа странно спокойно. Не че аз се чувствах спокоен, нищо подобно! Три трупа в Ийст Хамптън? Нещо нечувано, щом като не се касае за катастрофа.
Пътят до местопрестъплението се виеше между дървета. Духаше силен вятър. Мощните фарове на колата не ни помагаха много в непрогледната мрачина. Когато най-после стигнахме до края на Куонсет и поехме с пълна газ по силно осветеното шосе номер 27, ми се стори, че доскоро сме били на дъното на някакво дълбоко и студено езеро.
След около половин километър, малко преди да стигнем до плажа, завихме рязко и продължихме в мрака. Необходими ми бяха една-две секунди, за да свикна с тъмнината и да осъзная, че сме поели по Крайбрежния път.
Извисяващите се по хълмовете къщи изглеждаха плашещи. Сега наистина летяхме, защото Били вдигна до сто и четиридесет километра в час. Профучахме покрай игрището за голф. След още четвърт миля Белнап така яко наби спирачките, че аз се стегнах докрай, за да не се ударя в арматурното табло. А той профуча като вихър през двата високи бели стълба към портата на имението на Т. Смити Уилсън.
— Точно така — промърмори Били, взирайки се напред. — Връщам те на сцената на последните ти подвизи.
Алеята за коли сега бе изцяло празна. Нито един автомобил не бе паркиран край игрището — гледка, каквато от месеци не помнех. Дори и когато валеше дъжд, там имаше тълпа, струпана около лимузините и джиповете. Но в тази съботна вечер, малко преди Деня на труда, мястото беше пусто, сякаш бе Бъдни вечер.
— Не е на добро, Том — отбеляза Били, всепризнат майстор на крайно сдържаните преценки. — Никой досега не е убиван тук. Такова нещо не беше се случвало.