— Има огромна опасност да свикна с всичко това — призна ми Кейт.
В галерията Лафайет си позволихме да пръснем по хиляда евро и да накупим цял куп дрехи. Аз си харесах два панталона, три ризи, един кашмирен пуловер и чифт обувки, в по-официален стил от всичко, което бях носил досега. Но нали вече не бях същият както преди една година или дори както преди двадесет и четири часа, така че защо трябваше да продължавам да се обличам както досега?
— Нямате куфари? — удиви се добре облечената жена от администрацията на хотела, която ни посрещна зад бюрото на рецепцията.
— Предпочитаме да пътуваме без багаж — обясни й Кейт, като й показа, че всичките й днешни покупки се бяха събрали само в една пазарска торба.
Малкият асансьор ни отведе на третия етаж, където от стаята ни, украсена с антики, каквито не бях виждал досега, се откриваше прелестен изглед към малък площад с триъгълна форма, наричан от парижаните „Ла Плас де Леон“.
Връчих на пиколото прекалено щедър бакшиш, заключих вратата и се извърнах тъкмо навреме, за да уловя голата Кейт, забързана да ме прегърне.
111.
Кейт
Парижкото ни ежедневие беше прекрасно. Том ставаше към осем часа, купуваше „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и се отбиваше в кафенето. Аз пък слизах долу след един час и му помагах да привърши с това, което бе останало от кроасаните и другите лакомства, сервирани за закуска. Накрая Том затваряше очи и разгръщаше наслуки пътеводителя, предоставяйки на съдбата да реши какво да посетим през днешния ден.
В понеделник това беше музеят на Пикасо, недалеч от квартала, наречен Маре53, изпълнен с приятни, лъкатушещи улички. Във вторник се изкачихме по стръмните улици, извеждащи на върха на хълма Монмартър. А тази сутрин решихме да се поразходим до един хотел от осемнадесети век, преобразен в музей, посветен само на френския скулптор Огюст Роден.
Видяхме внушителната фигура от черен гранит на писателя Балзак, както и монтираната върху специален подиум световноизвестна статуя „Мислителят“. Стори ми се обаче доста едър, дори прекалено мускулест за задълбочен само в мислите си интелектуалец.
А зад тези две скулптури, в ъгъла, се намираше епичната композиция „Вратата на ада“, на която Роден посветил последните тридесет и седем години от живота си. Състои се от две масивни черни порти, запълнени с повече от двеста гърчещи се тела, всичките на грешници, наказани за цяла вечност с непоносими изтезания. Не можах да си обясня защо, но Том за дълго не можа да откъсне очи от нея.
Беше като омагьосан. Оставих го да крачи из покритите с каменни плочи алеи в градината, отрупани от двете страни с толкова много рози, колкото може би бяха грешниците в ада. Седях на една огряна от слънцето пейка, загледана в млада майка, която кърмеше детето си, когато Том ме намери.
— Колко от онези гърчещи се в смъртни мъки тела запомни, Том? — пошегувах се аз.
— Всичките до едно — сериозно отвърна той.
— Е, доста си се потрудил.
От близкото кафе си взехме по един сандвич и чаша вино. После отново заскитахме из съседните квартали, където много от впечатляващите къщи бяха превърнати в посолства, всичките с въоръжена охрана пред фасадите. Колкото и красиво и ново да бе всичко това за мен, не можех да забравя нито вкуса на виното, нито онези гърчещи се грешници от „Вратата на ада“, затова повлякох Том обратно към нашата малка хотелска стая.
Всъщност вече не можех да чакам. Докато Том още отключваше вратата, аз плъзнах език по устните му и му прошепнах колко съм се разгорещила. Веднага щом се озовахме вътре, го избутах право в банята и го разсъблякох пред високото огледало. Коленичих между краката му и гледах отражението на лицето му в същото това огледало, докато смучех прекрасния му инструмент.
— Това грях ли е, Том? — попитах невинно.
— Не мисля.
— Наистина ли? Значи нищо лошо не върша?
— Не, нищо лошо. Ти винаги всичко правиш добре — задъхано рече Том.
— Не гледай мен, гледай ни в огледалото.
След два часа, в леглото, Том простена насън, но вече по съвсем различен начин. А сетне промърмори:
— Нямаше кръв! Нямаше кръв!
Раздрусах го, отначало по-леко, а после по-силно. Накрая той отвори очи, но в тях се четеше ням ужас.
— Сънуваше някакъв кошмар, Том — разтревожих се аз.
— И какво казах? — притеснено попита той.
53
Marais — аристократичен квартал в Париж на десния бряг на Сена; обитаван от много евреи; известен и като любимо място за гей общността; през 1969 г. по идея на Андре Малро там са преместени много музеи и галерии. — Б.пр.