Джоан Харис
Крайбрежие
На майка ми Жанет Пайен Шорт
„Човек не е остров…“
„Да съзреш света в една песъчинка…“
Благодарности
Книгата не е остров и затова бих искала да благодаря на следните хора, без които тази книга не би могла да съществува. Сърдечни благодарности на моя агент Серафина, Принцесата воин; на Дженифър Лутлън, Лора Гранди, Хауърд Морхайм и всички останали, които обсъждаха, ласкаеха, застрашаваха и по всякакви други начини я тласкаха към публикуване. Благодаря също така на страхотния си издател Франческа Ливърсидж; на предания си рекламен агент Луиз Пейдж; на всички в „Трансуърлд“; на родителите си, на брат си Лорънс, на съпруга си Кевин и дъщеря си Анушка за това, че бяха (през повечето време) сигурно убежище; на сътрудниците си Кърт, Ема, Саймън, Джулс, Чарлс и Мери за това, че поддържаха връзката ми с останалия свят; на Кристофър за това, че стоя на телефона, и на Стиви, Пол и Дейвид за ментовия чай, палачинките и конструктивните критики. Благодаря на безбройните агенти по продажбите и книгопродавците, които се трудиха, за да стоят моите книги на рафтовете, и накрая благодаря на жителите на Ле Салан, които, надявам се, ще ми простят с времето…
Пролог
Островите са особени. Колкото по-малък е островът, толкова по-вярно е това твърдение. Вижте Британия. Трудно можем да проумеем как тази тясна ивица земя побира в себе си такова многообразие. Крикет, чай със сметана, Шекспир, Шефилд, риба и чипс във фуния от вестник, пропита с оцет1, Сохо, два университета, бреговата ивица на Саутенд, карираните шезлонги в Грийн Парк, „Коронейшън Стрийт“2, „Оксфорд Стрийт“, мързеливи неделни следобеди. Толкова много противоречия. Всички те вървят ръка за ръка като колона подпийнали протестиращи, още не осъзнали главната си цел, защото постоянно се оплакват един от друг. Островите са пионери, групи от отцепници, недоволни, саможивци, самотници по природа. Както казах, особени са.
Вземете този остров например. Можете да го прекосите с велосипед от единия край до другия. Ако вървите по водата, можете да стигнете брега на континента за един следобед. Остров Льо Дьовен, един от многото малки островчета, сгушени като раци в плитчините на крайбрежието Ванде. Скрит от Ноармутие откъм крайбрежието, от Л’ил д’Ийо откъм юг, в мъгливо време може изобщо да не го забележите. Дори не го отбелязват на картите. Всъщност той едва ли заслужава статут на остров, тъй като представлява чисто и просто няколко пясъчни ивици с претенции, с каменист гръбнак, който ги издига над Атлантическия океан, две селца, малка консервна фабрика за риба, един-единствен плаж. В далечния му край — родината, Ле Салан, ред къщурки, които трудно могат да се нарекат село, пръснати сред скалите и дюните надолу към морето, а то се примъква все по-близо при всеки силен прилив. Родината, мястото, от което не можеш да избягаш, мястото, накъдето сочи компасът на сърцето.
Ако можех да избирам, сигурно бих предпочела друго. Някое място в Англия може би, където двете с майка ми живяхме щастливо близо година, преди неуморният ми дух да ни подгони по-нататък. Или може би в Ирландия, Джърси, Йона или Скай. Виждате, че като че ли инстинктивно се ориентирам към острови, сякаш се мъча да намеря нещичко от своя остров, Льо Дьовен, единственото място, което не може да има заместител.
Очертанията му приличат на спяща жена. Ле Салан е главата й, раменете й са свити, сякаш за да се предпази от вятъра. Ла Гулю е коремът й, Ла Усиниер — закътаната извивка на коленете. Наоколо се простира Ла Жьоте, пола от песъкливи островчета, които се уголемяват и смаляват според приливите и отливите, бавно променяйки крайбрежната ивица, като потъват в единия край, скупчват се в другия и рядко се задържат на повърхността достатъчно дълго, за да се сдобият с имена. Отвъд тях е пълната неизвестност, плиткият шелф оттатък Ла Жьоте се спуска рязко в бездна на незнайна дълбочина, която местните наричат Нид’Пул3. Писмо в бутилка, хвърлено от която и да било точка на острова, най-вероятно би се върнало в Ла Гулю — Лакомницата, — зад която селцето Ле Салан се гуши на завет от суровия морски вятър. Разположението му — източно от Поент Гризнос — е такова, че грубият пясък, тинята и всички възможни отпадъци се трупат тук. Високите приливи и отливи, а също и зимните бури влошават положението, като издигат на каменистия бряг крепости от водорасли, които се задържат по шест месеца или дори година, докато се вдигне друга буря и ги измие.