Беше един от четиримата, които носеха Светицата, и за кратко успях да го разгледам добре, без той да ме види. Светлината от пламъците беше благоприятна, от нея лицето му изглеждаше непроменено, а чертите бяха станали необичайно оживени. Беше по-едър, отколкото го помнех, напълнял с възрастта, големите му ръце се напрягаха да задържат поставката равна. Лицето му бе силно съсредоточено. Другите носачи бяха по-млади мъже. Забелязах Ален Геноле и сина му Гислен, и двамата рибари, привикнали с тежка работа. Когато процесията спря пред групата посрещачи, с изненада установих, че последният от носачите е Флин.
— Санта Марина! — една жена от тълпата пред мен пристъпи и припряно допря устни до нозете на Светицата. Познах я: беше Шарлот Просаж, която държеше бакалницата, закръглена жена с птиче лице и тревожен поглед. Останалите стояха на почтително разстояние, като някои стискаха амулети или снимки.
— Санта Марина! Върни ни работата. Зимните приливи все наводняват полето. Миналия път ми трябваха три месеца, за да го отводня. Ти си нашата Светица. Погрижи се за нас — гласът й някак съумяваше да съчетае едновременно смирение и сдържано презрение. Погледът й непрекъснато се стрелкаше насам-натам.
Веднага щом молитвата на Шарлот свърши, мястото й заеха други: мъжът й Омер, по прякор Ла Патат7 заради смешното си безформено лице, Илер, саланският ветеринар с плешива глава и кръгли очила. Всички мърмореха със същия припрян и леко обвинителен тон. Не можех да си пробия път, без да предизвикам разправии. Лицето на Дебелия Жан отново беше засенчено от множеството надничащи глави.
— Марин дьо ла Мер, дръж морето далеч от вратата ми. Докарай скумрията в мрежите ми. Дръж настрана оня крадец Геноле от моите развъдници за стриди.
— Света Марина, донеси ни добър улов. Пази сина ми, когато излиза в морето.
— Света Марина, искам червени бикини и слънчеви очила „Рей-Бан“. Искам да лежа на шезлонг до басейн. Искам на Лазурния бряг и на плажа в Кан. Искам коктейли, сладоледи и пържени картофки. Всичко освен риба. Моля те. Където и да е, само не тук.
Момичето, което се молеше за слънчеви очила „Рей-Бан“, ме погледна крадешком, преди да отстъпи встрани. Сега я познах: беше Мерседес, дъщерята на Шарлот и Омер, която нямаше осем годинки, когато си заминах от острова, а сега бе висока и дългокрака, с бухнала коса и хубави пълни устни. Очите ни се срещнаха, аз се усмихнах, но момичето само ме изгледа с неприязън и си проправи път край мен в тълпата. Друг зае мястото й — стара жена с кърпа на главата, смирено надвесена над избеляла снимка.
Процесията тръгна отново към морето, където краката на Светицата трябваше да се потопят във водата, за да се осветят. Настигнах края на шествието точно когато Дебелия Жан се извърна. Видях го в профил, с плувнало в пот лице, зърнах нещо като медальон на врата му и пак не успях да уловя погледа му. Една секунда — и вече беше късно, сега носачите пристъпяха по каменистия склон надолу към водата и отец Албан протягаше ръка, за да предпази Светицата да не падне. Свирачите надаваха оглушителен вой, втори фенер се подпали, после трети и вятърът разпиля черни пеперуди в небето.
Най-после стигнаха морето. Отец Албан отстъпи встрани и четиримата носачи влязоха със Светицата във водата. На Поент няма пясък, само камъни по дъното, а водата блестеше измамно ярко от светлината, която отскачаше от повърхността й. Морето беше почти придошло. През писъка на биниу ми се струваше, че чувам първите звуци на вятъра, свистящ в пукнатините, глухия звън на южняка, който скоро щеше да прерасне в тътен почти като от потънала камбана…
— Ла Маринет! — беше старата жена със забрадката, Дезире Бастоне, с очи, потъмнели от ужас. Тънките й неспокойни пръсти още играеха по снимката, на която усмихнатото лице на момче отразяваше светлината от фенерите.
— Не, не е — обади се Аристид, мъжът й, глава на едноименния рибарски род, старец на седемдесет, че и повече години с големи генералски мустаци и дълга побеляла коса под плоска шапка. Беше изгубил единия си крак години преди да се родя по време на същия онзи риболов, убил големия му син. Когато го подминах, той ме изгледа рязко. — Стига с тези приказки за лош късмет, Дезире — добави тихо към съпругата си. — И прибери това.
Дезире извърна очи и сключи пръсти около снимката. Иззад гърбовете им със срамежливо любопитство ме погледна младеж на деветнайсет-двайсет години с очила с малки метални рамки. Като че ли се готвеше да ми каже нещо, когато Аристид се обърна рязко и младежът се завтече да го настигне с безшумни стъпки на боси крака по камъните.