На влизане черноокото момче не каза и дума, а Лоло направи гримаса, сякаш да се извини за приятеля си.
— Не се обиждайте на Дамиен — каза той тихо. — Все гледа да се сбие.
Усмихнах се. И аз бях същата. Сестра ми — с четири години по-голяма от мен — с хубавите си дрехи и добре поддържана коса се вписваше лесно във всяка компания; на откритата тераса на кафенето тя винаги се смееше най-силно.
Пресякох оживената улица до мястото, където седяха двете старици кармелитки. Не знаех дали ще ме познаят — невзрачно момиче от Ле Салан, което не бяха виждали от петнайсетгодишно, — но като малка аз много ги харесвах. Не се изненадах, когато се приближих и видях, че те почти не са се променили: светлооки, но мургави и жилави като изсъхнали водорасли на плажа. Вместо характерната за островите бяла колосана шапка сестра Терез беше с тъмна кърпа на главата; иначе не знам дали бих могла да ги различа. Мъжът до тях, който носеше гердан от корали и шапка с увиснала периферия, ми бе непознат. На възраст беше около трийсетте, с приятно лице, без да е красив; можеше да мине за турист, ако не бе откритата фамилиарност, с която ми кимна мълчешком — типичния поздрав за жителите на островите.
В първия миг сестра Екстаз и сестра Терез ме изгледаха втренчено, после на лицата им цъфнаха еднакви ослепителни усмивки.
— Ами че това е момичето на Дебелия Жан!
В резултат на дългото си приятелство далеч от манастира двете сестри бяха придобили еднакви маниери. Гласовете им също си приличаха — те говореха бързо и дрезгаво като свраки. Между монахините съществуваше някакво особено съзаклятничество, като между близначки: те довършваха изреченията една на друга и подсилваха взаимно думите си с окуражителни жестове. Странно беше, че никога не се обръщаха една към друга по име, а винаги използваха „ma soeur“4, макар че, доколкото знаех, не бяха роднини.
— Това е Мадо, ma soeur, малката Мадлен Прасто. Колко е пораснала! Как само минава времето…
— Много бързо, особено тук, на островите. Като че ли няма и…
— … година, откакто дойдохме тук, а сега сме…
— … стари и грохнали, ma soeur, стари и грохнали. Все пак се радваме да те видим отново, малка Мадо. Винаги си била различна. Толкова различна от…
— … сестра си — те произнесоха в хор последните думи. Черните им очи грейнаха.
— Толкова хубаво е да се завърнеш.
Преди да кажа това, не знаех колко е хубаво.
— Тук почти нищо не се е променило, нали, ma soeur?
— Не, тук нищо не се променя. Само…
— …остарява, това е всичко. Като нас — двете монахини кимнаха делово и продължиха да ядат сладоледите си.
— Виждам, че Лез Имортел вече е хотел — отбелязах аз.
— Така е — каза сестра Екстаз и кимна. — Поне по-голямата част. Ние и няколко старци още живеем на горния етаж.
— Ние сме гости с дълъг престой, така казва Брисман.
— Но не сме много. Жоржет Лион, Раул Лакроа и Бет Планкпен. Когато остаряха и не можеха вече да се оправят сами, той купи къщите им.
— Купи ги на безценица и ги ремонтира, за да ги дава лятно време на туристи.
Монахините се спогледаха.
— Брисман ги държи тук само заради благотворителните помощи от манастира. Обича да поддържа добри отношения с църквата. Знае къде стои кацата с меда.
Те потънаха в мълчалив размисъл, заети в усърдно ядене на сладоледите си.
— А това е Руже5, малка ми Мадо — каза сестра Терез и посочи непознатия, който до този момент слушаше разговора с усмивка на лицето.
— Руже е англичанин и…
— … ни отклонява от правия път със сладоледи и ласкателства. На нашата възраст, представи си!
Англичанинът поклати глава.
— Не ги слушайте — посъветва ме той. — Аз ги глезя само защото иначе ще разкрият всичките ми тайни — говореше с приятен, макар и силен акцент.
Сестрите се изкискаха дрезгаво.
— Тайни, а? За нас няма нищо скрито, нали, ma soeur? Може да сме…
— … стари, но ушите ни чуват добре.
— Хората не ни обръщат внимание…
— … защото сме…
— … монахини.
Човекът, когото сестрите наричаха Руже, ме погледна и се усмихна. Имаше умно, своенравно лице, което грееше от усмивката му. Усещах как очите му отбелязват всяка подробност от външния ми вид, не враждебно, а с любопитство и очакване.
— Руже?
На остров Льо Дьовен повечето имена са всъщност прякори. Само чужденците и хората от континента се наричат другояче.
Той свали шапката си с иронична елегантност.