Отново и отново в бригадата споменаваха Макаров:
— Степан Осипич, господа, не разчита твърде на броненосците, смятайки, че с крайцерите борбата в морето може да се спечели по-бързо и по-лесно, отколкото с тези скъпоструващи ютии…
След евакуирането на японската колония от Владивосток последва изнасяне и от Порт Артур, което приличаше на паническо бягство. Китайската императрица Цъси убеждаваше Токио в строгия си неутралитет, но нейните бандити — хунхузи — вече разбиваха релсите на КВЖД. На 18 януари А. И. Павлов, руският посланик в Корея, извести Петербург, че в пристанището Мазанпо японците стоварват от корабите телеграфни стълбове, коне и купища ечемик. Корейският император също обяви неутралитет. Под прикритието на това фалшиво „невмешателство“ самураите завзеха всички телеграфи в Корея, прекъснаха съобщителните кабели, запазвайки само линията Сеул—Чемулпо, където се намираше нашият крайцер „Варяг“. Посланикът отправяше тревожни телеграми в Петербург и в Мукден (до наместника Алексеев). Изпращането на всяка телеграма японците потвърждаваха с квитанция, както му е редът, но телеграмите не заминаваха. Павлов извика в Сеул командира на „Варяг“.
— Всеволод Фьодорович — каза той на Рудньов, — не съм сигурен, че Петербург е информиран за нашето положение, и затова би било добре да се изпратят с дипломатическа поща в Порт Артур канонерката „Кореец“, която се намира в Чемулпо, и вашият крайцер.
— Изобщо не разбирам — отговори Рудньов — защо наместникът запрати моя „Варяг“ в Чемулпо, а „Манджурец“ и „Сивуч“ заседнаха в китайски пристанища… Не ви ли се струва, господин посланик, че тези кораби вече са обречени на гибел? В най-добрия случай ще бъдем интернирани.
— Е, до това няма да се стигне — каза Павлов. — Японците се цивилизоваха достатъчно през последните години и дори да настъпи разрив, най-напред ще последва официалното обявяване на война…
През тези дни в крайцерската бригада на Владивосток се появи нейният началник Райценщайн, подир когото мичман Житецки мъкнеше такъв натъпкан куфар, сякаш във вътрешността му се бяха побрали всички въпроси на войната и мира. Панафидин попита приятеля си:
— Какво ново, Игор?
— Дойде време за пребоядисване…
— В какъв цвят?
— Очевидно в зеленикаво-сив…
Започна спешен аврал и Владивосток наблюдаваше отдалеч с хиляди прозорци и очи как прекрасните „бели лебеди“ бързо се превръщат в сиви и строги сенки. Не беше ясно за какво е разговарял Райценщайн с командирите на крайцери, но мнозина бяха видели в ръцете му книгата на лейтенант Н. Н. Хлодовски „Тактическият опит на ескадрения бой“, току-що излязла в Петербург.
— До какво доживяхме? — гневеше се той. — И къде, дявол да го вземе, е гледала цензурата? Някакъв си лейтенант се осмелява да поучава нас, заслужилите адмирали. Каква разпуснатост…
Тези нападки срещу старшия офицер на „Рюрик“ предизвикаха недоволството на капитаните първи ранг и Трусов се застъпи за Хлодовски:
— Не разбирам причините за гнева ви, Николай Карлович, нещо повече, изводите на моя старши офицер Хлодовски се доближават до становището на адмирал Макаров. Не е ли по-добре ние, подготвяйки корабите за война, да обсъдим деловите въпроси. По-конкретно, за запасите от въглища, за изземането от крайцерите на всяка дървения…
Стеман с удоволствие съобщи на Панафидин:
— Е, Сергей Николаевич, дойде време да свалим вашето виолончело на брега като непригодно за служба на кораб.
— Но къде да го дяна? — изтръпна Панафидин. — Това е стар инструмент, безценен… Ами че това е „Гуарнери“!
Върху лицето на Стеман се четеше явно злорадство.
— Не зная, не зная — въздишаше той, уж съчувствувайки.
— Още не съм срещнал музикант, който да си признае, че инструментът му е изработен от железаря Патрикеев… Даже в одеските кръчми свирят на цигулки, правени от Страдивари!
Моряците успокоиха Панафидин, че на крайцера има много кьошенца, за които даже главният боцман не знае:
— Тъй ще го скрием, че и стражарите няма да го намерят. Ще бъде хем на топло, хем на сухо.
Сутринта на въпроса на Стеман мичманът отвърна:
— Няма го виолончелото. Макар че, казано честно, роялът в каюткомпанията ще даде повече пламък, отколкото моят нещастен „Гуарнери“…
Офицерите от „Богатир“ поведоха скучен разговор за започналото спадане курса на руската рубла. Недоумяваха:
— Нима за нашата рубла вече дават наполовина?
Със същия въпрос Панафидин посети своя братовчед.
— Уви — рече Плазовски, — става както у Салтиков-Шчедрин: още не е лошо, като дават в Европа за една рубла половинка, по-лошо ще бъде, като започнат да дават за една рубла юмрук в муцуната!…