Петров X се спусна в долната част на транспорта, където беше тихо. Търсейки люковете за огнярското отделение, в края на дълъг коридор чу бойка японска реч. Започна да отваря всички врати наред, докато в една от каютите не завари весела картина. Беше сервирана масата (с шампанско), шестима японски офицери вече бяха успели да си обръснат главите до голо (в знак на прощаване с живота) и сега пируваха, като че ли нищо не се бе случило.
— Нищо лошо не правим — каза един от тях. — Затворете вратата и ни оставете за последното пиршество…
„Смъртници!“. Навреме дойде унтерофицер Горишин, на самураите бе отнето оръжието и ги препратиха на крайцерите като пленници. В огнярското отделение нямаше жива душа, но котлите поддържаха още налягане, под стъклата на манометрите напрегнато трепкаха червените и черните стрелки. Тишината, почти нетърпима в тези условия, се нарушаваше само от тънкото свистене на парата. Като напъха пакетите с взрив под основите на котлите, Петров X извади кибрита:
— Горишин, извикай на нашите горе, че паля… Да не се туткат там, а веднага да скачат в лодките. И завърти ей тези клапани на кингстоните. Върти, върти!
Клечката пламна и тогава от палубата се разнесе вик:
— Стой! Не взривявай… по-бързо насам, на помощ!
Блъскайки с ботуши железните стъпала на траповете, от което в утробата на кораба се чуваше гръмко ехо, лейтенантът и унтерът Горишин се юрнаха нагоре, където Панафидин едва си поемаше дъх:
— В трюмовете на носа… е пълно с войници! С оръжие…
Откъм кърмата тичаха, матроси, размахвайки фенери:
— Плюй си на петите… Едва не ни пречукаха! Около два батальона седят в „хранилката“ и тракат затворите като вълци със зъби.
Петров X надникна в носовия люк и извика:
— Ей, аната! Излизай… ще стане лошо, взривяваме…
Стотици пушки дружно се метнаха нагоре от мрачните дълбочини на трюма и японците издадоха някакво съскане, преминаващо в ръмжене. В кърмата на кораба те се оказаха още повече, отколкото в носа. През мегафона лейтенантът извести флагмана:
— Комбатанти! Цял полк японски войници… в пълно снаряжение. Никой не излиза… какво да правим?
— Върнете се на крайцерите — долетя гласът на Йесен.
Матросите натиснаха веслата, а от „Русия“ изстреляха торпедо и то, пронизвайки като свредел водата, се насочи към военния транспорт, чиято палуба изпълниха въоръжени японци. Взривът съвпадна с честата пушечна стрелба, която самураите откриха от палубата на „Кинсю Мару“. Техни първи жертви станаха външните вахти на откритите мостици — рулевите и сигналчиците. Останалите ги закриваше бронята на надстройките и казематите. Комендорите вече стреляха по транспорта, забивайки в бордовете му снаряд след снаряд:
— Удряй… какво ще му мислиш? Не сме вчерашни… блъскай!
С пробойни по бордовете „Кинсю Мару“ бавно потъваше, когато сигналчиците на крайцерите започнаха ужасени да крещят:
— Гледайте какво правят… режат си главите!
На палубата, потъваща в морето, самураите се убиваха един друг със сабите и се промушваха с щиковете. С вопли „Банзай!“ те потъваха в шумящото море. На крайцерите санитарите вече разнасяха ранените по лазаретите. Йесен запали цигара:
— Във всички камбузи да се вари ориз… за гостите.
Сред множеството пленници имаше и немалко офицери от флота, които молеха да не ги смесват с офицерите от армията. Очевидец от крайцера „Русия“ писа, че лицата на японците остават безизразни: „Оказа се, че някои от тях говорят руски, нашите матроси познаваха мнозина бивши обитатели на Владивосток, повечето — съдържатели на вертепи…“ На Панафидин се наложи да разпитва пленените, които неохотно признаваха:
— Съвсем не очаквахме да ви срещнем тук. Още повече че ескадрата на Камимура курсираше съвсем наблизо и само половин час преди срещата с вас ни напусна конвоиращият миноносец, смятайки, че се намираме в пълна безопасност…
Крайцерите се оказаха препълнени с пленници. Готвачите не успяваха да сварят купищата ориз, запасите от който свършваха. Йесен по неволя се отказа от пробива в Сангарския пролив и на 13 април обърна бригадата към Владивосток.
Япония се стресна: с един замах русите унищожиха три кораба с водоизместимост 5000 тона, пропаднаха хиляди тонове въглища и военно снаряжение, най-сетне, повече от 600 пленници — всичко това се отрази върху съдбата на Камимура, който оправдаваше грешките си с мъглата… само с мъглата!
Сега адмирал Того беше принуден да отслаби своята ескадра, за да усили ескадрата на Камимура за противоборство с бригадата владивостокски крайцери. Резултатът бе, че рязко спадна бойното напрежение край стените на Порт Артур, за което неговият гарнизон можеше да благодари на Владивосток. От сега нататък ескадрата на Камимура се откъсваше от базите в Жълто море. В постоянна бойна готовност тя дежуреше в незабележимия залив Озаки на остров Цушима…