Матросите станаха герои на деня. Чоплейки семки от пазара, те се шляеха по улиците прегърнати, с раздути от вятъра прешироки клошове, поглеждайки с вирнат нос войниците от гарнизона.
— Ех, трохи нещастни! Седят по наровете в казармите, сякаш излежават присъда в дранголника, и си кърпят гащите. И живот ли е това? След атака половината от един полк остават живи. Затова пък при нас, Вася, като треснат с мина под средната палуба, в щабовете на флота не смогват да напишат известията за загиналите… Това се казва живот!
В квартирата на семейство Парчевски топлият вятър приветливо развяваше перденцата на прозорците, чуваше се как в Невелската градина духови оркестри един след друг свирят старинни валсове.
Житецки слава богу днес го нямаше на „Алеутска“, а мадам Парчевска посрещна почти възторжено младия мичман:
— О, колко сте любезен, че не ни забравяте! В града говорят за вас като за герои и може да се предполага, че скоро всички офицери от крайцерите ще се гордеят с най-новите си ордени. Надявам се, че вашата кариера занапред е осигурена.
— Възможно е — скромничеше мичманът. — Напълно е възможно…
Вече знаеше, че заедно с другите са го представили за орден „Станислав“ — III степен. Беше събота и в „абажурната“ у Парчевски отново се събираха участниците в квартета. Полковник Сергеев, свирещ с чувство на виола, май беше привлечен към следствие за злоупотреби по служебна линия и сега се мъчеше да докаже на всички гости, че японските интенданти също крадат:
— Наскоро видях кутии сухари, изпратени за японските войници. Във всяка трябва да има по осем парчета. Която и да отвориш, два-три сухара не достигат… И нищо! Не вдигат шум. Не е като при нас. Погнали са насам цяла шайка какви ли не ревизори…
Пощенският чиновник Гусев, настройвайки своята евтина цигулчица, настоятелно молеше Панафидин да не забравя:
— Нали знаете, че аз винаги задържам дълго фермато — колкото е възможно. Да не стане като миналия път, когато не ви стигна лъка да издържите и до средата…
Гостите насядаха и Сергей Николаевич енергично се включи с виолончелото в своята музикална партия, лъкът леко и послушно докосваше инструмента, пръстите на мичмана с опияняващо вдъхновение измъкнаха от струните вълшебно пицикато. Беше му ужасно приятно, че именно днес, когато така хубаво му върви свиренето, Вия Парчевска тихо и скромно седи наблизо. Гледайки в нотите, Панафидин скришом се любуваше на нейното неземно спокойствие, на нейните ръце, които покорно лежаха върху коленете. След концерта по-възрастните гости веднага се насочиха към сервираната за вечеря маса, а мичманът разговаряше с девойката…
— Нещо не се вижда днес Житецки — забеляза той. Вия Францевна внесе спокойствие в душата му:
— Игор Петрович се оказа твърде тривиален. Докато вие плавахте толкова далече, че всички ние се страхувахме за вас, господин Житецки, срамувам се да го кажа… няма да повярвате!
— Защо пък не? Кажете го. Ще повярвам.
— В девическата гимназия той размествал мебелите и окачвал по стените някакви глупави картинки на морска тема. Онези глупачки, гимназистките са безумно влюбени в Житецки, а гимназиалната инспекторка, стара мърморка, си е загубила ума от неговата услужливост…
Отдавна на Панафидин не му е бивало така хубаво, както в тази чудесна топла вечер. Изпитваше радост да стои край прозореца, възхищавайки се от панорамата на рейда, от златното изобилие електрически светлини по крайцерите. Гостите вече си тръгваха, довол-ни от вечерята. Пийналият Гусев дълго търсеше във вестибюла фуражката си от пощенската служба. Панафидин поправи пред огледалото острите краища на високата си якичка.
— Не ни забравяйте — трогателно помоли Вия. — Днес както никога ми трепна сърцето… от вашата музика!
Носейки калъфа на скъпоценния „Гуарнери“, мичманът си мислеше, че на младини може да се гордееш с ордена „Станислав“, даже и трета степен. Ще минат още три-четири години, и той вече ще е лейтенант. На обезлюдялото пристанище, едва осветено от мъждиви фенери, дежурният му показа рюриковската лодка. Сънените матроси с трясък нагласиха веслата, тъмната вода плисна изведнъж, а клиновете на веслата изпискаха като подплашени нощем птици… Сред гребците Панафидин забеляза в тъмното едрата фигура на комендора Николай Щаламов, който явно искаше да чуе похвала от мичмана за усърдието си. Като има сила, много акъл не трябва — дангалакът така мощно загреба, че веслото се разцепи на две, а такива „подвизи“ във флота се ценяха много високо.