— Юнак! — каза му Панафидин. — Още утре сутринта ще доложа за твоето старание на старшия офицер и се надявам, че ще те пуснат извънредно на брега… Само че гледай да не се напиеш, братле!
— По никой начин — беше приятният отговор. — Ние от оня случай внимаваме за пиенето… въздържаме се.
Порт Артур живееше и се бореше, впивайки ослепителните бивни на прожекторите в заобикалящите го фортове, скали и острови, изучавайки точно определените квадрати от морето и рейдовете. Вечер на булеварда свиреше музика, хората още танцуваха. Ресторантите работеха, но цените на продуктите вече скочиха. Кутия масло струваше 1 рубла и 20 копейки, десет яйца — 60 копейки. Много се употребяваха манджурските краставички — почти аршин дълги, но безвкусни, понякога предизвикващи холерни разстройства у хората.
Успехът на бригадата крайцери беше помрачен от поражението на войските при Вафангоу (град и гара по КВЖД на 150 версти северно от Порт Артур). Виновник за поражението беше Куропаткин, който с лека ръка заповядваше да се настъпва и не изпитваше угризения на съвестта, когато заповядваше да се отстъпва. Че как иначе, след като притежаваше „трезв поглед за нещата“? Тази проклета „трезвост“ беше по-лоша от непоправимо пиянство! Напътствувайки войските за бой, Куропаткин предварително подронваше моралния им дух с размирни думи: „Ако… се наложи да срещнете превъзхождащи сили (на врага), боят не е нужно да бъде доведен до решителен удар.“ Генералите не го и довеждаха…
Операцията на владивостокските крайцери отново отложи агонията на Порт Артур: гвардията на японския император намери гроба си на морското дъно край Цушима, пак там, в бездната, потънаха и обсадните оръдия на Круп, способни да разцепват железобетона на фортовете и да разкъсват путиловската броня на корабите. Защитниците на крепостта — войниците от гарнизона и матросите от ескадрата на Витгефт — още не губеха надежда за по-добри времена.
— Нищо, братлета! — казваха те. — Ако глистът Куропаткин не допълзи на помощ от Ляоян, значи Зиновий ще доплава от Кронщад и ще даде на Того хубав ритник…
Питерските пролетарии, докарани в Порт Артур още от адмирал Макаров, се трудеха денем и нощем. С помощта на доковете и кесоните те възраждаха предишната мощ на броненосците, разрушена от японските мини в паметната нощ на пиратското нападение. Наместникът Алексеев диктуваше от Мукден волята си, призовавайки Витгефт: „Да се излезе в морето за решителен бой с неприятеля, да се разбие и да се отвори (за ескадрата) път към Владивосток… Решавайте тази важна и сериозна стъпка без колебания.“ На 8 юни бро-неносецът „Победа“ свали от дъното си последните ремонтни кесони, водолазите се изкачиха на палубите и махнаха шлемовете на скафандрите:
— Край, братя! Дай да дръпна от цигарата… Сега с тази „Победа“ имаме шест броненосеца срещу шест японски. Битката ще бъде законна — танто за танто. Драсни ми една клечка… благодарско…
Витгефт издаде заповед да се прочистят от мини изходите от басейните, но го смущаваше (както и мнозина флагмани) това, че част от корабната артилерия се сражаваше на сушата и вече изглеждаше невъзможно да се пренесат оръдията от позициите обратно върху палубите.
— Господа — казваше Витгефт, — та вие знаете, че аз съм щабен човек, край масата над картата се чувствувам по-уверен, отколкото върху мостика на броненосеца. И все пак съм принуден да се подчиня на това, което изисква наместникът… А какво ще кажете вие?
С помощта на секретната агентура на Того му бяха известни много неща. Понякога той знаеше даже повече от офицерите на руската ескадра. Предния ден му бяха донесли броя на портартурския вестник „Нов край“, който сипеше хвалби по повод завършилия ремонт на броненосците. Того, засилвайки ескадрата си, включи в нея и старичкия китайски броненосец „Чин Йен“. Обикновеното пресмятане показваше, че срещу 103 000 тона руска водоизместимост той, адмирал Того, може да изведе на бой 139 000 тона, обковани с броня…
В два часа през деня на 10 юни портартурската ескадра се проточи към Жълто море. Вилхелм Карлович, обкръжен от множество флагофицери и щабни „паразити“, стоеше върху мостика на „Цесаревич“, като споделяше охотно своите планове, които по никакъв начин не можеше да се причислят към стратегическите:
— Уповавайки се на небесните сили, се надявам, че Того не е успял да събере заедно своите кораби на остров Елиот и след три дни всички ние ще се шляем вече по „Светланска“…