— На юг? Докъде?
— До Квелпарт и обратно…
Безобразов мислеше. След като помисли, каза, че информацията за японския флот не струва пет пари, а капитан втори ранг Кладо, който седи във военноморския отдел на щаба, миналия път е дал напълно неверни сведения за дислокацията на корабите на Камимура.
— По същество нашата предишна операция беше сполучлива авантюра, всичко се крепеше на страшен риск — дано се размине. На нас просто ни провървя, както понякога върви на глупаците.
— Не споря — съгласи се Скридлов. — Но за да помогнем на Порт Артур, не е излишно да се рискува още веднъж.
— Отново да ходим в гнездото на осите? Ще погинем…
Възрастен брадат чичко, адмирал Безобразов тъжно гледаше през дебелите стъкла на очилата към Скридлов, който още не се оплакваше от зрението си. Навярно в този момент на Безобразов му се искаше в предстоящата операция Скридлов да не седи тук, в креслото, дъвчейки сьомга, а да бъде до него на мостика на „Русия“, носейки за всичко, което ще се случи, същата отговорност, която му предстои да носи и на него, Безобразов…
Стената на кабинета беше заета от картата на Тихия океан.
— А пък ако на наместника толкова му се иска да вдигне шум — каза Безобразов, — нека крайцерите се отдалечат от бреговете и да вдигнат малко шум сред океанските простори… ей там! — Без да се оглежда, Безобразов през рамо забоде пръст в картата.
— Пьотър Алексеевич, виждам, че не искаш да отиваш към Цушима?
— Ти, Николай Ларионич, също не изгаряш от желание да видиш тези райски острови: Дажелет, Цушима и Квелпарт. Дотам аз мога да отида, но… как да измъкна обратно крайцерите? Камимура жадува за реванш, вероятно пази проливите при Цушима, както вярно куче своя любим кокал. Само да разклатим колибката му, и то ще се откъсне от синджира… Като измъкна чекмеджето на масата, Скридлов му хвърли връзката ключове от секретния сейф, в който имаше бутилка водка.
— Слушай, ние сме стари приятели, какво спорим?
— Ами аз не споря — вяло отвърна Безобразов. — Ако трябва да се ходи към Цушима, ще изпълня дълга си. Но е желателно да се пресметнат както следва запасите от въглища, за да ни стигнат за връщането.
— Пак ще изпратим миноносците към Гензан — завърши разговора Скридлов. — Докато ти въвеждаш ред при Цушима, „кученцата“ ще подушат от всички страни заливите на Корея… Граф Кайзерлинг, руски поданик, още преди войната закарал своята кито-бойна флотилия в Нагасаки, а сега японците я използуват за свои цели. Ако срещнеш край Гензан тези китобойци, потапяй ги всички, да вървят по дяволите… Какво има да се жали? Вехтории разни…
Хейхатиро Того не е бил гений на морската война. Просто силата на обстоятелствата е била на негова страна, а близостта на метрополията помага на ескадрите му да черпят ресурси от базите си, разположени под носа му. Того, както и другите японски адмирали, допуска немалко грешки, които в други случаи биха се превърнали в трагедия за японците, но условията на войната (все пак и факторът сила) му помагат. Сега, когато бе затворил Витгефт в Порт Артур, Того отново се почувствува окрилен. Славата осеняваше този твърд и необщителен човек, който обожаваше самотата на каютата. Сред японците излезе на мода да носят кесии с избродирано изображение на любимия адмирал… През тези дни жената на адмирал Того даде интервю пред кореспондентите на токийските и европейските вестници:
„Моят мъж е започнал службата си като мичман още на колесното параходче «Дзинсей» («Бързият кит»)… Преди войната винаги се завивах с две одеяла, като всеки ден вземах вана. Сега, за да покажа солидарност със страданията на своя почтен мъж, спя с едно одеяло, а се мия през два дни на третия. Преди войната моите дъщери отиваха до гимназията с каляска, а сега ходят пеш. Цялото си свободно време прекарвам в обществото на знатни дами, където ние, като намотаваме планини от бинтове за ранените, горещо обсъждаме последните радостни новини…“
Тук жената грешеше! Новините не преливаха от радост. Но те бяха скривани от непосветените… С покровителството на президента на САЩ капиталистите и спекулантите натрупваха колосални печалби от военни доставки за японците, при това островните жители разграбваха всичко, което им дават, с алчността на акули, плаващи след богат пасажерски лайнер, от който изхвърлят зад кърмата много вкусни огризки. Сан Франциско стана междинна база, откъдето в японските пристанища постъпваха стратегически товари, провизии за армията и фураж за кавалерията. Тексаските кланици плуваха в кръв, вкарваха за умъртвяване несметни стада, които загиваха с рев, за да се превъплътят в десетки милиони кутии с консервирано месо за японските войници и матроси. Пристаните на Сан Франциско бяха затрупани със стоки за още 50 милиона долара, но тези товари бяха сковани от страх… Того пожела да види адмирал Камимура.