— Уф, уморих се от тичане! Идвам направо от телеграфа. Кладо ме помоли да бия една бърза на Зиновий Петрович… Впрочем защо стоим тук, Серьожа? Да се отбием в сладкарницата. По чашка кафе, а?
В кафенето на Адмиралската градина те се настаниха под един чадър, поръчаха си кафе-гласе с шоколадови петифури. Житецки свободно боравеше с имената — Зиновий Петрович казал, Фьодор Карлович ще го направи, Алексей Алексеевич ще помогне. Панафидин със закъснение разбра, че Житецки има предвид адмирал Рожественски, Авелан — управляващ Морското министерство, Бирильов — командуващ Балтийския флот…
— „Да служа бих се радвал, да прислужваш е противно“ — печално мърмореше Житецки. — Наоколо има завист, угодничество, клюки, злепоставяне. За честния човек е трудно да живее сред крокодили. Ето и на Кладо започнаха да му подлагат мина… Добре че Рожественски отдавна го цени. Взема го в своята ескадра! Като историограф на похода. Естествено, Николай Лаврентиевич няма да ме остави в тази скридловска бърлога… ще заминем заедно!
— А какво ще стане с Вия? — възкликна Панафидин.
— Вия Францевна? Нещо не разбирам, брат, защо я намесваш в сериозния разговор? — подсмихна се Житецки.
На Панафидин изведнъж му стана и неловко, и срамно:
— Слушай, Игор, дали да не пийнем?
— Извинявай. Сега не е време да си замайваме главите с алкохол. Трябва да се борим, да отстояваме, да утвърждаваме. Войната е време на активни настроения. В края на краищата с Владивосток не свършва светът. От Скридлов добро не чакай. Не му стигна Кладо, ами започна да мачка и Безобразов…
В градината въздишаха дълбоко и проточено празничните валдхорни. На съседната масичка седеше една много красива жена, между пръстите й се изпотяваше голяма чаша с ледена лимонада. Панафидин с голямо усилие отмести погледа си от жената.
— Забравих да те поздравя… за ордена — каза той.
— Дреболия! — махна с ръка Житецки. — Е, дадоха ми го. Да не взема да се откажа? Но съм възмутен до дъното на душата си, че тебе са те прескочили… Защо си мълча? Защо не подаде прошение „на височайше име“? В края на краищата орденът е въпрос на офицерски престиж. Напразно се отнасяш така лекомислено към това.
— Престани — страдайки помоли Панафидин. На сбогуване Житецки му прошепна разпалено в ухото:
— Йесен е отново с вас… Той заби „Богатир“ върху камъните. Сега внимавайте да не ви замъкне в джендема. На него какво му е? Кариерата му е пред свършване, така че той, за да се отличи, ще тръгне сам срещу Камимура.
На 28 юни крайцерите завършиха зареждането на бункерите. От брега дойде светлинен сигнал от Скридлов: „Бригадата да получи още четири баржи с въглища.“ Командирите на крайцери вдигаха ръце:
— Че ние да не сме гумени. И без това потънахме по-ниско от ватерлиниите…
Но контраадмирал Йесен разпореди да не се спори и да се товарят въглища където може и колкото може.
— Нещо са намислили — досещаха се в екипажите.
Панафидин още дълго си спомняше прекрасната жена в Адмиралската градина: „И съществува такава дивна красота…“ Мичманът беше още непорочен. Срамуваше се да си признава това пред другиго. Какво бе видял от жените? Три секунди целувка от Виечка…
На 4 юли на крайцерите имаше гости — от брега надойдоха с катери жени, годеници, майки. Беше даден обяд, жените по навик се заеха да изпреварват старанията на тренираните ординарци, като се грижеха за мъжете и синовете със същата готовност, с която го правеха на земята. Точно по време на обеда Йесен издигна над „Русия“ многоцветието на сигналните флагове.
— На поход! Спешно. Гостите да напуснат корабите…
Крайцерите заминаха, сякаш никога не ги е имало тук, а вечерта върху рейдовите бочки се изкачиха грамадни раци и стояха там дълго, дълго, потраквайки с клещи… С наближаването на нощта Владивосток бе огрян от златни светлини, в градината както и преди звучеше музика, на тротоарите беше пълно с хора, които се разхождат, някъде бързаха на среща момичета с новички обувчици, но целият този живот вече не засягаше онези, които бяха заминали… може би завинаги!
Първата вълна небрежно, сякаш без да иска, полюшна „Рюрик“ и в клетката, която висеше над масата, птиците се разшаваха. Евгений Александрович Трусов се настани начело на масата в каюткомпанията.
— Е, поздравявам ви… Имаме право да се гордеем! Даже само юнските походи на нашите крайцери струваха на Япония много по-големи загуби, отколкото тя е понесла в продължителните боеве на Ялу и при Вафангоу, взети заедно. Това са точни данни! Вие знаете — продължи капитанът първи ранг, — че всички японци са по-чувствителни към онова, което става в морето, отколкото към сухопътните дела. Очевидно това е вродена черта на всички островни народи и този фактор трябва да се отчита. Сега в Япония (и не само там) са наплашени от нашите набези. Транспортирането на войски и товари се извършва вече не откъм западната, морската, а откъм океанската, източната страна на японското крайбрежие, накъдето сме се и насочили… в района на Токио!