— И най-добрата спекулантка — добави князът… Витгефт му показа директива от Алексеев, в която имаше думи, които бяха като плесници за самолюбието на адмиралите: „ЕСКАДРАТА ДА НАПУСНЕ ПОРТ АРТУР… напомням лично на вас и на всички началствуващи личности ЗА ПОДВИГА НА КРАЙЦЕРА «ВАРЯГ»!“
— Думам ти, дъще, сещай се, снахо! — каза Витгефт. — Но понякога ми се струва, че японците нямаше да напират към Порт Артур, ако не беше тук нашата ескадра. На тях им трябва нагледна и осезаема плячка, за да блеснат пред света. Закараме ли броненосците от тук във Владивосток, натискът на самураите навярно ще отслабне… Пьотър Петрович, аз съм готов да умра. Но готов ли съм аз като адмирал да водя ескадрата в бой?
— Аз не съм готов — призна си Ухтомски — и не вярвам в успеха на пробива, както и ти, струва ми се, не вярваш в него…
На 25 юли японците започнаха да обсипват с бомби от обсадните оръдия акваторията на пристанището. Случайно попадение разпръсна на парчета телефонната централа на „Цесаревич“, следващият взрив засегна самия адмирал… Вилхелм Карлович вдигна от дясното рамо окървавената си длан и каза на доктора:
— Жалко… жалко… даже много жалко!
— За какво говорите? — не го разбра лекарят.
— Жалко, че не стана отведнъж… би било по-добре… за всички!
На следващия ден Витгефт откри съвещанието на флагманите. Настойчивите подканвания от страна на Алексеев, подкрепени със специална директива на Николай II, който беше утвърдил мнението на далекоизточния наместник за необходимостта от пробив в най-скоро време на ескадрата към Владивосток, придобиха за него законна форма.
Указът си е указ и на флагманите им се наложи да станат.
— Обявявам на всички ви волята на негово императорско величество, която да бъде свещена за нас… Който може, той ще се измъкне — това са автентичните думи на Витгефт, записани в протокола. — При аварийни ситуации никого не чакайте. При гибел на кораби никого не спасявайте, за да не се задържа общото движение на ескадрата… При силна съпротива на противника по генералния курс към Владивосток се разрешава отбиване в пристанища на неутрални държави, даже ако има опасност от интерниране и разоръжаване. Но — завърши Витгефет вече с твърд глас, влизайки в главната роля на този чудовищен спектакъл — никой в никакъв случай да не се връща обратно в Порт Артур…
В пристанището горяха цистерни с машинно масло, черен отровен дим обгръщаше ескадрата. От този непроницаем облак руските броненосци ритмично плисваха струи ответни залпове, като унищожаваха с прехвърлящ през планините огън батареите на противника. „Пересвет“ два пъти се разтресе от попаденията, а „Ретвизан“ получи пробойна под ватерлинията, долните му помещения жадно поглъщаха тонове задбордна вода. Но желанието на екипажа да влезе в бой с ескадрата на Того беше толкова голямо, че на бърза ръка запушиха пробойната с желязо и парчета дърво:
— Да става каквото ще! Ще вървим с кръпка…
Владивосток сега изглеждаше на хората като вълшебна приказка, като град на надеждата и щастието. Наистина намираха се и скептици:
— През юни вече се опитахме, но се върнахме зад-нишком като раци. Нищо няма да стане! Трябва да дочакаме пристигането на балтийците на Зиновий Рожественски и тогава смело може да се излиза от тази бърлога… Или тук са малко мехурите, направени от нас във водата?
— Тогава по-добре мехур! — отговаряха на неверниците. — Някой ще бълбукне, без това не може, такъв е моряшкият живот… Или е по-добре да се изпънеш като кютук в тази гробница и да лежиш с ръце по шевовете?
Адмирал Витгефт предварително се сбогува със сина си, който служеше с чин мичман в десантната рота на квантунския екипаж, беше вече раняван неведнъж и три пъти награждаван за храброст.
— Сбогом, Володя. Може и да не се видим. Какъвто и да е краят ми, пиши на мама, че смъртта ми е била лека…
Колкото по-високо положение заема пълководецът, толкова по-отдалечен е той от опасността. Във флота е обратно — колкото по-високо положение заема адмиралът, толкова по-нагоре е издигнат той над мостика на флагмана, открит за противника повече, отколкото подчинените му, скрити зад бронята. Генералите не трябва да ходят в атака, затова пък адмиралите сами водят корабите, длъжни да увличат екипажите с личния си пример, с лично безстрашие. Затова и войниците казват „Нас ни изпратиха“, а матросите — „Нас ни поведоха“!
Значи от личното поведение на Витгефт зависеше съдбата на цялата ескадра. Хейхатиро Того остана с корабите край Елиот, като се разпореди адмирал Ka-мимура да не пропусне край Цушима владивостокските крайцери.