— В никакъв случай! — настояваше той. Камимура не искаше да разстила отново червената рогозка.
Решено е! Най-сетне в Петербург както следва оцениха капитан втори ранг Хлодовски. Скридлов го поздрави:
— Отзовават ви от крайцерите и ви изпращат в Главния морски щаб, и аз от душа се радвам заедно с вас, Николай Николаевич. Вас ви очаква любимата работа за благото на руския флот, за каквато вие отдавна сте мечтали. Можете веднага да си поръчвате билет за Петербург.
Хлодовски изглеждаше респектиращо, с папионка като артист, пухкавите бакенбарди красиво обрамчваха симпатичното му лице. Той потисна вълнението си:
— Билет, разбира се, ще си купя… да кажем, за пети август, за да не се лишавам от щастието да направя с „Рюрик“ още едно бойно излизане. Повярвайте ми, не мога да оставя своя крайцер, когато събитията при Порт Артур назряват подобно на цирей.
— Циреят скоро ще се спука — мрачно отговори Скридлов. — А на ваше място не бих изпадал в крайност с тази лирика.
— За мене това не е лирика, а въпрос на чест… След излизането в океана крайцерите бяха страшни за гледане. Те се върнаха с рижави, обгорели комини, сякаш са били на пожар. Бордовете им бяха побелели от следите на засъхнала сол. Нагар от котлите и сажди покриваха палубите. Поразтърсило ги беше достатъчно и сега крайцерите се нуждаеха от ремонт. На „Рюрик“ протекоха хладилниците. „Гръмобой“ показа дефекти в рулевото управление, а на „Русия“ се строши клинкетът (плъзгачът) в паропроводите, поради което от тридесет и двата котела на флагмана можеха да откажат едновременно четири. Предстоеше много работа. Най-сетне, просто да се наспят, просто да се поразходят, нали и това е нужно…
Панафидин отново прекара лък по виолончелото!
— Не зная какво е станало с ръцете ми — оплакваше се той. — Лъкът не върви по грифа, а пръстите ми сякаш са дървени…
Вечерта той посети бала в Морското събрание, но се стесняваше да танцува и даже се зарадва, когато бароните от „Рюрик“ Курт Щакелберг и Кесар Шилинг го подмамиха да отиде в ресторанта: Курландците бяха доста големи чудаци, но пък чудесни момчета. Щакелберг си даваше вид, че е добър познавач на вината:
— Препоръчвам ви бордо, невиждало слънцето на Гарона, или ето този мискет-лунел, бутилиран в Тамбов.
— Моят избор е много по-добър — настояваше гигантът Шилинг, подстриган късо, със стърчаща коса като на уличен стражар. — Опитай мадейра от град Кашнин, известен със светите си праведници… Междувременно, Серьожа, прояви се пред нас! Кажи нещо на японски.
— Домо аригато — каза Панафидин.
Никита Пустосвят беше настроен бъбриво:
— Дама и ригато? Преведи го на нашенски език.
— Готово: „Домо аригато!“ е „Благодаря ви!“… Бароните отидоха да танцуват. Нахлуващата бална музика тревожеше въображението и неочаквано Панафидин си спомни онази прекрасна жена, която неотдавна скромно пиеше ледена лимонада в кафенето на Адмиралската градина. В това време при мичмана седна отслабналият капитан първи ранг Стеман, който дъвчеше пирожка.
— Не сме се виждали скоро, Сергей Николаич. Вече не съжалявате ли, че заменихте „Богатир“ с „Рюрик“?
— А, не, Александър Фьодорович, засега всичко е наред…
— Поздравявам ви. Къде ви е пътната вахта?
— На мостика.
— А бойната?
— При втори оръдеен каземат на десния борд… Стеман акуратно дояде хрускащата пирожка.
— Порт Артур е обречен — неочаквано изрече той:
почти шепнешком. Съдейки по всичко, на нашите крайцери скоро им предстои среща с ескадрата на Вилхелм Карлович Витгефт.
— Къде?
— Опасявам се, че отново край Цушима… трудно място! Два тесни пролива, отляво е Корея, отдясно — Япония, а до Владивосток има още много, много път. Изглежда, в щаба на Скридлов вече планират и рандевуто, и характера му. За нашите крайцери може да сме спокойни, но, виж, Витгефт… той ще издържи ли боя?
На „Рюрик“ за всички беше изненада, когато вечерта капитан втори ранг Хлодовски показа билета си за влака до Петербург.
— Но аз имам още един поход… последния! — каза той. — Ще отида в морето с този билет в джоба. След мене главоболната длъжност на старши офицер ще заемете очевидно вие, Николай Исхакович — обърна се към миньора Зенилов, — или вие, Константин Петрович — кимна към лейтенант Иванов XIII.
Хлодовски сякаш предвиждаше съдбата си!
По кабелите, безжалостно изпокъсани край Инкоу, вече звънеше трагична нота, а напускането на Порт Артур от ескадрата ставаше неизбежно… Скридлов разви бурна дейност.
— Няма време, няма време! — суетеше се той. — Ако пък не може да се форсира ремонтът на крайцерите, значи ще трябва да се съкращава. Разглобените механизми бързо да се сглобят. Какво е положението на „Русия“? Клинкетът на паропровода? Добре де, някак ще се размине… Главното е да стане бързо! Бригадата трябва да е в състояние всеки момент да отиде до точката за среща с ескадрата на Витгефт.