— А къде е тя, тази точка? — питаха капитаните първи ранг.
— Засега… и аз не зная — отговаряше Скридлов.
Той телеграфира на наместника, че крайцерите от Владивосток са готови да отвлекат върху себе си вниманието на ескадрата на адмирал Камимура. „За да има успех — съобщаваше Скридлов, — КРАЙНО ВАЖНО е за мен да зная времето на тръгване на адмирал Витгефт“ (тъй като съгласуването на действията е необходимо като въздуха). Алексеев отговори, че ще го извести за тръгването на Витгефт веднага щом сам бъде известен за това.
— Той ще ме уведоми, когато самият научи — мърмореше Скридлов. — А ако въобще не го известят? Това нали също е възможно…
Всичко в живота може да се обясни и само поведението на Скридлов си остава необяснимо. Историята вече изостави придирчивите си упреци към него за това, че не рискува да се промъкне в Порт Артур. Но защо адмиралът и сега оставаше на брега? Всички се надяваха, че поне сега, когато се решаваше съдбата на портартурската ескадра, той по право ще застане на мостика на „Русия“, за да може след съединяването с ескадрата на Витгефт да оглави целия флот…
Но това не стана. Николай Иларионович сметна за по-добре да прекара времето в своя кабинет на „Светланска“. Той пощади и Безобразов, като му каза:
— Крайцерите ще поведе Карл Петрович Йесен… Като изсъхнал лист от дърво падна още една страница от календарите и се откри нова — 28 юли 1904 година.
— Ще чакаме сигнал от наместника — каза Скридлов и скръсти ръце върху корема си като стара бабичка на пейката пред къщи, която е свършила вече всичко в живота. Сега й остава последното — да не пропусне гласа на тръбата, която я зове към по-хубавия свят.
Витгефт беше ранен и в такъв случай никой нямаше да упрекне стареца, ако беше останал на брега. Но Вилхелм Карлович се оказа по-изпълнителен от Скридлов — от пет часа сутринта на 28 юли той безропотно застана на адмиралския мостик на флагманския броненосец „Цесаревич“. Оттам, от страшната височина, той виждаше всичко, а всички хора виждаха отдалеч своя адмирал…
В свитата на Витгефт сега бяха контраадмирал Матусевич — началник на неговия щаб, любимецът на покойния Макаров — лейтенант Коля Азариев (щурман), флагофицерите с мичмански чинове Еллис и Кувшинников, лейтенант Ненюков (артилерист), а сред тях изпъкваше храбрият син на сръбския народ, красавецът Драгичевич-Никшич — също лейтенант (и също щурман).
Младшият флагман на ескадрата княз Ухтомски баше издигнал флага си на броненосеца „Пересвет“ и ако Витгефт загинеше, той беше длъжен да го смени, продължавайки битката… Крайцерът „Новик“ оглави колоната на ескадрата, след него плавно потегли „Цесаревич“, в килватера на флагмана се подреждаха другите броненосци, крайцери и миноносци. Всичко беше тържествено, не липсваше величественост. Над мачтите на „Цесаревич“ вятърът развяваше и сгъваше почти празничния сигнал: „ИЗВЕСТЯВА СЕ НА ФЛОТА, ЧЕ ГОСПОДАРЯТ ИМПЕРАТОР НИ ЗАПОВЯДА ДА ЗАМИНЕМ ЗА ВЛАДИВОСТОК…“
— Готови за бой! — раздадоха се командите. Витгефт се вглеждаше към „Ретвизан“, командуван от един дързък поляк — капитан първи ранг Едуард Шченснович:
— Какво ли става там с набързо запушената пробойна? Та те даже не успяха да изпомпят петстотин тона вода.
— Нищо, държат се — обади се зад рамото му капитан първи ранг Иванов, опитният командир на „Цесаревич“.
— Страхувам се — отговори Витгефт, — че щом ескадрата увеличи скоростта, стените на „Ретвизан“ ще изхвърчат по дяволите… Какво мислите вие, Николай Михайлович?
— Ще изхвърчат, разбира се — не умува много Иванов…
— Колко да държим? — обърна се Витгефт към Матусевич.
— Засега ни стигат и дванадесет възла…
Бреговете на Квантун се губеха надалеч. Японските крайцери „Нисин“ и „Касуга“, като преброиха руските кораби, се скриха от погледа. Беше 11:30, когато в мрачната далечина тежко и зловещо изникнаха очертанията на главните сили в броневия килватер на самия Того. Флагът му се рееше над „Миказа“, след него се движеха „Асахи“, „Фудзи“, „Сикисима“ и останалите. Огромна глутница от миноносци блуждаеше по фланговете, сякаш оглеждайки се в кого да впие зъбите си…Чрез завой „всички заедно“ Того излезе веднага напряко, за да хване в клещи челото на нашата колона, а след това да го премаже заедно с флагманския „Цесаревич“.