Из рапорта на адмирал К. П. Йесен: „Като видях, че всички японски крайцери съсредоточиха огъня си само върху «Рюрик», цялото ми по-нататъшно маневриране имаше изключително за цел да се даде възможност на «Рюрик» да поправи повредите на щурвала, при това аз отвличах върху себе си огъня на противника за прикриване на «Рюрик»… маневрирайки пред него, му дадох възможност да се отдалечи на около две мили по посока на корейския бряг.“
Камимура предчувствуваше предварително своя триумф:
— Маймуната е паднала от дървото, но тя отново се намира на върха му и се смее. Русите не могат да отидат даже в Жълто море, където ще ги доунищожи адмирал Уриу…
— Мина! Мина! Мина! — крещяха от мостика на „Идзумо“.
Ето това японците не очакваха: с последните си бойни усилия последните миньори на „Рюрик“ пуснаха последното торпедо и то, разбивайки водата, очерта гибелна следа…
За голямо съжаление покрай „Идзумо“…
Из официалните отчети на японското командуване за войната по море (37–38 година от епохата Мейдзи, III том): „«Рюрик» все още продължаваше доблестната си съпротива. Нашите съдове изсипваха върху него град от снаряди, двата мостика бяха разрушени, мачтите повалени, нямаше здраво място… на горната палуба екипажите бяха избити или ранени, оръдията — изпотрошени, и само няколко от тях можеха да действуват. Четирите котела бяха разбити и оттам изтичаше пара… крайцерът полека потъваше (в морето) откъм кърмата.“
„Рюрик“ влизаше в историята, както и крайцерът „Варяг“:
„Гръмобой“ здравата си изпати! Страшно е даже да се описва…
Отначало хвръкна във въздуха площадката формарс на фокмачтата, където се намираха мичман Татаринов и 12 матроси. От страшна височина мостикът на крайцера беше засипан с парчета човешко месо, до краката на Дабич падна едно рамо с еполет на мичман. В боя беше разкъсана светинята на кораба — неговият кърмови флаг, — от часовия бе останала само долната половина на тялото; смениха флага с нов и до края на боя часовите се сменяваха на поста, знаейки със сигурност, че повече от три минути няма да издържат край флага — все едно, ще ги пречукат…
— Дръжте се! — чуваха се призиви, едни и същи било край оръдията, било край пещите на котлите. — Братлета, да не посрамим честта на руския матрос… Бий Кикимора! Тупай Карамора!
Смъртта обезобразяваше всички поред, без да гледа чинове и титли. На кърмата на „Гръмобой“ отведнъж свали половин стотица матроси и офицери — труп върху труп. Разкъсваше хората на части, те изгаряха живи в долните отсеци, парата и врялата вода ги сваряваха, но силата на духа им си оставаше както преди победоносна. Капитан първи ранг Николай Дмитриевич Дабич се държеше мъжки. Снопове остри парчета от снаряд се врязаха под „гъбата“ на бойната рубка, две парчета засегнаха командира — в хълбока и в главата. Смъкнаха го едва жив долу. Старши офицерът капитан втори ранг Виноградски заместваше Дабич. След двадесетина минути сигналчиците отбелязаха:
— Бяга като ужилен… Носът му не се вижда!
С омотана в бинтове глава Дабич изтича на мостика:
— Е, слава богу, пак съм си на мястото…
Повторен взрив уби пет човека до него и за втори път го отнесоха в каютата — почти мъртъв. Виноградски продължаваше да управлява крайцера. Не мина и половин час, и, току-виж, Дабич пълзи по трапа към мостика — на четири крака, като куче.
— Николай Дмитрич! — Виноградски даже се обиди. — Нямате ли ми доверие? Нали ви заведоха в каютата, да бяхте лежали там…
Седемнадесетте наранявания едно след друго бяха източили всичката кръв на Дабич, но той изпълни докрай офицерския си дълг.
— Не се сърдете, миличък — отвърна Дабич. — Нямам каюта. Пръсна я на парчета. И ето, помислих си, че най-доброто място на света е мостикът…
Из интервюто на Н. Д. Дабич за вестниците: „Не можете да си представите как се притъпяват нервите по време на бой. Сякаш самата природа се е погрижила човек да може да издържи всичко това. Гледаш палубата — търкалят се ръце, крака, черепи без очи, оголени като в анатомичен театър, и минаваш покрай тях почти равнодушно, защото целият гориш от единственото желание за победа! На мене ми се наложи да остана на крак до последната минута.“
На „Гръмобой“ вече никой не се страхуваше от смъртта и затова от виковете на умиращия лейтенант Болотников „Искам да живея! Спасете ме!“ всички бяха потресени, понеже никой не мислеше за живота си.