В интервюта за своите вестници офицерите от японските крайцери откровено заявяват: „Ние напълно съчувствувахме на руските крайцери, които бяха принудени да изоставят на нашия произвол своя беден безпомощен другар, а самите те да отидат във Владивосток.“ Сепинг Райт е записал думите на адмирал Камимура:
„«Рюрик» остава незабравим за нас! Този руски крайцер изглеждаше на всички ни като демон, летящ с огнени криле“…
Японците вече се изтощиха — стрелбата им стана по-бавна и неточна. В долните помещения на „Рюрик“ още бушуваха пожари. („Ранените, едни пълзешкрм, други на колене, трети куцайки, държаха маркучите.“) Във вътрешните отсеци водата достигаше половин метър, но тя бързо ставаше вряла. Всички лампи отдавна бяха счупени. Хората блуждаеха в този парилник, в железния мрак се спъваха в труповете на своите мъртви другари.
Но от кърмата на „Рюрик“ едно самотно оръдие още стреляше!
По думите на Конечников тук са стреляли двама или трима комендори, макар че вече нямало кой да подава снарядите. Около мерника се движел някакъв човек, от озъбената уста на когото стърчал мундщукът на офицерска свирка. Той се обърнал и свещеникът с усилие познал младия мичман. Панафидин протегнал към него ръце, от които висяла обгоряла кожа, и с хриптене произнесъл само една дума:
— Подавай…
В подкрепа на „Нанива“ и „Такачихо“ се приближаваха леките крайцери на адмирал Уриу „Ниитака“, „Цушима“ и „Чихайя“. После от север, след приключване на преследването, към „Рюрик“ се върнаха броненосните сили на Камимура, по-надалеч зловещо пускаха дим миноносци…
Вахтената служба на японците точно беше отбелязала за историята времето, когато „Рюрик“ е изпратил последния изстрел: било е 09:53.
Дотогава от офицерите на „Рюрик“ бяха останали невредими мичманът барон Кесар Шилинг, прапоршчикът от запаса Рожден Арошидзе, младшите механици Алфонс Хайне и Юрий Маркович, по чудо беше оцелял и старият шкипер Анисимов. Лейтенант Иванов XIII събра офицерите, здравите и ранените, на кратко съвещание:
— Вече не можем да се взривим. Щурманът Салов се кълне, че бикфордовият шнур е бил в рубката, но там всичко е унищожено. Имало е запасен шнур в румпелния отсек, но там е наводнено… Значи ще се потопим чрез кингстоните!
— Дали ще задействуват? — отбеляза старшият механик Иван Иванович Иванов, тежко ранен. — Тук толкова друсаше, като на долнопробна каруца. При това, господа, и ръждата… колко години са минали!
Никита Пустосвят веднага излезе напред:
— Аз съм здрав като слон, нямам даже драскотина. Силен съм, ще превъртя ръждясалите щурвали. Доверете на мене тази чест!
— Благославям, бароне — съгласи се Иванов XIII.
Шилинг слезе в долните помещения, като взе със себе си Хайне и Маркович, за да му помогнат в тъмнината да се ориентира в клапаните за наводняване. „Рюрик“ не изведнъж, но забележимо трепна.
— Водата тръгна… господи! — започна да ридае Иванов механикът.
— Пуснахте ли птиците? — попита Иванов XIII.
— Да — отговори му Панафидин…
Камимура изчакваше капитулацията на „Рюрик“. Като забеляза, че русите не се предават и наводняват крайцера през кингстоните, той изпадна в ярост, след което заповяда да се продължи стрелбата. Един очевидец пише: „Това бяха последните изстрели, избиващи онези, които бяха издържали и оцелели в най-тежките минути на боя, а сега смъртта ги поглъщаше буквално в броените минути до неговия край.“ Именно през тези минути Солуха загуби фелдшера Брауншвайг.
Почти веднага беше засегнат от парче снаряд и самият Солуха.
— Е, край! — викна той. — Това е ужасно… не съм очаквал…
Матросите омотаха доктора в един корков дюшек, завързаха го набързо и го запратиха далеч зад борда:
— Нищо! Във водата ще се оправи по-бързо… Панафидин попита смутено Арошидзе:
— Нима това е краят? Какво да правим?
— Да се спасява който може… такава е заповедта. Вах!
— Чия заповед?
— Не зная. Но от мостика извикаха… Скачай. Вах! На горната палуба страшно ридаеше механикът Иванов:
— Нека поне някой… да ме застреля! Та аз не умея да плувам. Ама не ме блъскайте, все едно — няма да скоча зад борда. Все ми е едно. По-добре да остана тук…
Като ридаеше, споменавайки жена си, той се оттегли в каютата, заключи се отвътре и повече никой не го видя.
— Зад борда! — викаше от мостика Иванов XIII. — Изнасяйте ранените… сваляйте постелките на палубите… всички, всички зад борда!