— Ех, Женя! — намръщи се той. — Какво общо имат тук дворяни, разночинци? Живеем в такова време, когато всички съсловия в империята се изравняват от тяхното служебно положение…
Като деликатен човек Трусов не започна да се хвали, че един негов прадядо, някой си Матвей Трус, е вписан в „Кадифената книга“, пък и би било глупаво да иска от Стеман справка от „Готския алманах“. Усмихнат, той наведе бутилката към чашите:
— Все пак ще извикам старшия си офицер. Николай Николаевич е по-умен от нас и следи политиката, както бабичка капризното си внуче. Нека просвети нас, грешните…
Хлодовски се яви в салона. Встрани от крайцера минаваше един от миноносците, който вдигна висока вълна и силно разлюля всичките 12 000 тона на броненосния крайцер „Рюрик“.
— Как сте със здравето? — попита Стеман. — Как върви работата?
Хлодовски крачеше с твърда походка по люлеещата се палуба.
— Няма нищо. Благодаря ви. Калпаво нещо. Извадиха ми куршум от тялото.
— Но как така, Николай Николаич? Вие, човек с прогресивни разбирания, сте решили да се биете на дуел заради една жена?
— Знаете ли, руското законодателство, което е толкова могъщо при охрана на имуществото, се оказва безсилно, когато е засегната честта на човека. В такъв случай има един изход — да застанеш пред бариерата… Съгласен съм — продължаваше Хлодовски, — че императорският указ, включващ дуелите в задълженията на офицерската служба, напомня фалшива монета, изработена от престъпници. Но съгласете се, че понякога даже честните хора биват принудени да се възползуват от фалшива монета, щом тя е попаднала в ръцете им.
След това лейтенантът разказа, че списание „Морской сборник“ наскоро е публикувало последната му работа:
— Но краят й безжалостно е ампутиран. А точно в края съм казал най-важното — не бива да се държат главните тихоокеански сили в мишеловката на Порт Артур, където адмирал Того може да блокира ескадрата на Старк… Вижте! — и Хлодовски почука с пръст по японския етикет. — Новата марка уиски се нарича „Банзай“. Не е ли странно, че самураите, винаги много предпазливи, са нарекли своята напитка с вика на предстоящото си ликуване?
Край тях профуча нанякъде още един миноносец и при силното люшкане Трусов успя да улови падащата бутилка:
— Носят се като щури, само колкото да изгорят въглищата…
Стеман замези уискито с фъстъчени ядки:
— А Китай? Какво да очакваме от Пекин?
— Нищо няма да очакваме — отговори Хлодовски. — Старата вещица императрица Цъси си мълчи, изчаквайки. Но аз съм сигурен, че след време Япония ще се обеси с червата на Китай.
— А как е в Сеул? — проявяваше любопитство Трусов.
— Американците с всички сили се мъчат да прогонят японците от Корея. Сега са се захванали да правят трамвайно движение в Сеул. А корееца не можеш и с пищов да го вкараш в трамвай, затова янките показват на пътниците в края на всяка трамвайна линия безплатни увеселителни представления с акробати на въже. А който е пропътувал два пъти маршрута, му показват в края на пътуването филм из живота на тексаските каубои…
— Е, и как ще завърши цялата тази шумотевица? — Корейците вече са изгорили три трамвая. Не без помощта на самураите, за които не е изгодно влиянието на Америка върху работите на Изтока…
Александър Фьодорович Стеман погледна часовника:
— Е, хайде. Жена ми сигурно се е уморила да чака…
Катерът го закара до градското пристанище, вкъщи съпругата го посрещна с приготвени билети за театър. Като се преоблече, Стеман се окичи с ордени: румънски „Железен кръст“, пруски „Червеният орел“, френски „Почетният легион“, японски „Свещеното съкровище“. От руските ордени имаше само „Станислав“ и „Владимир“ с мечове. Съпругата му помогна да пъхне кристалните копчета в пращящите от колосването маншети.
— Знаеш ли, Любочка — каза й той между другото, — този негодник Панафидин все пак е ходил при Райценщайн… навярно се е жалвал! Ако стане война, незабавно ще изхвърля зад борда неговото виолонче-ло и ще бъда прав. Според устава всички дървени предмети следва да бъдат унищожени по време на бойни действия…
Стеман очакваше войната с Япония, даже я желаеше, за да сложи на раменете си еполетите на контраадмирал.
От каютата си Панафидин надникна в коридора.
— И какво, момчета, няма ли го командира? — попита ординарците.
— Съвсем не, ваше благородие. Нощуват на брега.
— Слава богу, човек може поне да си посвири… Сергей Николаевич произхождаше от дребни дворяни, чиито гробове се бяха заличили по Кронщатските гробища и покрай бедните тверски селца. От времето на Петър Първи службата във флота бе станала наследствена за Панафидини и рядко някой изневеряваше на корабите. В паузите между плаванията те се женеха, създаваха потомство, което изоставяха още в люлката заради нови пътешествия. В рода на Панафидини отдавна се бе проявила склонността към литературата (но като че ли никой от тях не бе показал слабост към музиката). Една случайна находка в килера — виолончело, изработка на Джузепе Гуарнери — бе изправила момчето на кръстопът, между две бурни стихии…