— Отговорът е, че ние не сме убийците на Олсън и Търнкуист. Убийствата им са дело на друг.
Стансфийлд забеляза, че върху горната устна на Гарет избива пот, и проследи погледа му, насочен отново към Майк Нанс. Тогава срещна очите на съветника по националната сигурност, втренчени в самия него. Стансфийлд сведе поглед и се престори, че чете.
Когато записът свърши, президентът седеше онемял, взирайки се в текста пред себе си.
— Това е невероятно — каза той и откъсна поглед от листа. — Специален агент Макмахън, това истина ли е?
Макмахън сви рамене.
— Без да съм разполагал с време да го анализирам обстойно, бих казал, че има твърде голяма вероятност… След инцидента с президентския хеликоптер миналия петък те ни изпратиха запис, в който заявиха, че единствената причина, поради която не са ви свалили, е, че не са искали да избиват морски пехотинци или агенти от Тайните служби. Три дни след това взривяват лимузината на сенатор Олсън с четирима агенти в нея, а после пък, миналата нощ, убиват конгресмен Търнкуист и четирима щатски полицаи. Няма логика. Не е последователно. Не се обиждайте, сър, но ако аз бях на тяхно място, щях да сваля президентския хеликоптер. Вие сте далеч по-важна мишена.
— Това предполага, че са имали необходимите установки — намеси се със спокоен и овладян глас Майк Нанс от отсрещния край на масата. — Много трудно е да се сдобият с ракети земя-въздух „Стингър“. Според мен не можем да бъдем сигурни, че са имали възможност да свалят президентския вертолет.
Стансфийлд се взираше невъзмутимо в Нанс и се чудеше защо другият току-що бе излъгал. Преди седем месеца Нанс лично го бе осведомил, че китайците са се опитвали да лансират на пазара собствена версия на „Стингър“.
— Последните две убийства — продължи Макмахън — са подчертано различни. До миналата нощ те бяха особено търпеливи — убиваха и изчакваха да видят дали исканията им ще бъдат изпълнени. Мога да разбера мотивите им да убият Олсън. В края на краищата, той помогна за сформирането на коалицията, но излиза, че са се втурнали да убиват Търнкуист, без да ви дадат възможност да удовлетворите исканията им, а това е лишено от всякакъв смисъл.
— Къде е казано, че трябва да има смисъл? — обади се раздразнено Гарет.
Макмахън се направи, че не е чул забележката.
— Смятам, че нямаме друг избор, освен да разгледаме възможността да съществува и втора група.
— Невероятно — каза подигравателно Гарет. — Хрумвало ли Ви е, че е възможно да са Ви изпратили това съобщение, за да Ви насочат към грешна следа?
— Да.
— Е, мистър Макмахън, смятам, че това разследване и бездруго ви е достатъчно трудно, за да позволявате на тези терористи да ви объркват с едно най-обикновено телефонно обаждане. Нищо чудно, че не сте напреднали изобщо, след като се оставяте да ви пратят за зелен хайвер.
Макмахън се усмихна широко.
— Намирате го за смешно!?
— Не — отвърна Макмахън.
— Тогава защо, по дяволите, се смеете?
— Ако не реагирах с усмивка на детинското ви държание, едва ли бих се въздържал да прескоча тази маса и да ви откъсна главата.
Усмивката изчезна от лицето на Макмахън и той се обърна към Стивънс:
— Както казах, сър, нямаме друг избор, освен да приемем това за сериозно.
Лицето на Гарет бе пламнало. Той отвори уста, но в същия миг Нанс привлече вниманието към себе си.
— Мисля, че специален агент Макмахън е прав. Не можем да пренебрегнем това телефонно обаждане, но определено смятам, че се налага да набележим някаква стратегия.
И продължи да говори с тихия си, равен глас.
Майкъл пристигна в офиса си в осем часа сутринта и инструктира Сюзън, че не желае да бъде обезпокояван от други, освен от Шеймъс и Лиз. От понеделник досега бе спал по-малко от три часа и веднага се строполи на дивана. Докато се унасяше, не преставаше да си мисли за загиналите невинни мъже и техните семейства и за стотен път през последните два дни се запита кой ли би могъл да стои зад тези убийства.
Нямаше представа колко време бе спал, когато чу гласа на Сюзън по интеркома. Отметна одеялото, скочи от дивана и грабна слушалката.
— Шеймъс на първа линия.
Последва щракване.
— Майкъл? — каза дядо му.
Той се опиша да раздвижи изтръпналата си лява ръка.
— Да.
— Как си?
— Чудесно.
— Каква ти е програмата до края на деня?
Майкъл разтърка очи.
— До понеделник нямаме сесии, така че съм напълно свободен.
— Добре. Помислих си, че може би няма да е зле двамата с теб да се измъкнем за малко и да си отдъхнем в планината.