— Двайсет и шест зелени барети и деветнайсет от Делта.
Кенеди погледна над рамките на очилата си.
— Какво се е случило с тюлените?
Генералът се зачете в бележките.
— Само двама отговарят на описанието. Живеят в Сан Диего.
— Откъде ще си набавим хората за двайсет и четири часово наблюдение над четирийсет и петима души? — попита Макмахън. — Айрини, разполагате ли с достатъчно хора за това?
Кенеди бе зареяла поглед в пространството и Макмахън повтори въпроса. Тя отново не отговори.
— Айрини! — остро изрече той.
— Извинете ме — промълви Кенеди.
— Имаш ли нужда от почивка?
— Не, добре съм. Мислех за друго.
— Имате ли достатъчно хора за двайсет и четири часово наблюдение над четирийсет и петима заподозрени? — потрети въпроса си Макмахън.
— Да.
— Как така? — попита Макмахън и я погледна с недоверие.
Кенеди понечи да обясни, после млъкна и каза:
— Май не ти се слуша.
— Да, мисля, че си права.
— Генерал Хийни — обърна се тя към генерала, — ще бъде ли възможно да погледна всичките деветдесет и четири досиета на тюлените, които живеят във Вашингтон?
— Защо?
— Имам предчувствие…
Макмахън наостри уши. Интуицията според него бе важна част от работата на разузнавача.
— Да чуем.
— Не съм спокойна при мисълта, че трябва да отхвърлим деветдесет и четири потенциални заподозрени въз основа на информация, която може и да не се окаже толкова надеждна.
— Каква информация имаш предвид? — попита Макмахън.
— Чернокожият убиец в парка. Тези хора извършиха всичко безупречно с едно изключение: онзи човек в парка се е показал на открито, докато ние всички смятаме, че най-подходящият начин да бъде убит Даунс е от засада със снайпер. — Кенеди свали очилата си и потърка очи. — Ние оставихме това може би фалшиво доказателство да насочи цялостното ни разследване в една съвсем конкретна посока. Въз основа именно на тази информация ние изключваме всички тюлени от нашето разследване.
— Точно затова са разследванията, Айрини — каза Макмахън. — Анализираш доказателствата и стесняваш периметъра.
— При положение че са сигурни. — Кенеди стана и закрачи напред-назад. — Има една-единствена логическа причина да го оставят в парка и просто не мога да повярвам, че не съм я забелязала по-рано. Бил е там, защото са искали да го видят.
— Защо? — попита Хийни.
— За да ни пратят на погрешна следа. Ами ако човекът не е бил чернокож? Ако са го направили да изглежда така?
— Защо биха искали да си помислим, че е черен?
Макмахън разбра накъде бие Кенеди.
— Ако са от тюлените, биха го направили.
Докато Хийни подреждаше мислите си, в стаята настъпи мълчание.
Макмахън стана и нави ръкавите си.
— Генерале, мисля, че е по-добре да погледнем тези досиета. Докато се занимаваме с това, ще наредя на хората си да започнат наблюдението над четиринайсетте чернокожи командоси. Ще трябва да обмислим един по един кои от тюлените да разследваме.
Досаден звън наруши тишината на ранното утро. Една ръка се протегна в тъмното към червените светещи цифри и напипа будилника. Секунда след това звъненето престана. О’Рурк се претърколи и се притисна до Лиз. Предишната вечер бе преминала спокойно. Лиз бе завършила репортажа си около девет и бе пуснала някакъв филм. За късмет на Майкъл тя бе уморена и нямаше настроение за разговори. Половин час след началото на филма и двамата вече спяха.
Майкъл правеше всичко възможно нещата да изглеждат нормални. Почти успяваше. Това, че Лиз бе заета с работата си, му помагаше. Той не можеше да пропъди от мислите си Артър Хигинс. След като се върна от Джорджия, отиде в библиотеката на Конгреса да види какво може да намери за някогашния началник на най-секретния отдел на ЦРУ. Не узна нищо.
Майкъл отметна косите на Лиз и целуна голото й рамо. После се измъкна от леглото и тръгна надолу по стълбите. Дюк го посрещна в подножието на стъпалата и го последва в кухнята. Майкъл зареди кафемашината и я включи. Всичките му ловни принадлежности се намираха в сутерена. Слезе на долната площадка, отвори килера, обу си чифт вълнени чорапи, навлече панталон в цвят каки и синя вълнена риза и нахлузи ботуши. Останалата част от екипировката му се намираше в хижата заедно с няколко пушки. Когато се върна горе, кафето бе готово. Прехвърли го в термос и си сипа една чаша. Дюк лежеше в краката му, протягаше се и се прозяваше. Преди да тръгне, Майкъл се качи в спалнята, нагласи будилника за 7 часа и целуна Лиз.
Долу в малкия гараж, иззидан от кафяв камък, Майкъл качи Дюк в каросерията на пикапа и отвори вратата на гаража.