Коулман имаше груба представа колко ще струва демонтирането на съоръжението, затова каза, че ще свърши работата за три хиляди долара.
Кацнаха в Рейкявик по залез-слънце и същата вечер в единайсет часа бяха на кея. По време на службата им като тюлени бяха прекарали безброй часове, потопени във водите на мръсни пристанища, където прикрепваха експлозиви към корпусите на кораби и повреждаха витла и щурвали. Единствената трудност сега бе температурата на водата. При всяко спускане даже с неопреновите непромокаеми костюми те можеха да останат във водата не повече от петнайсет минути. С ацетиленова горелка срязаха връзката между кардана и витлото. Щеше да бъде възможно корабът да се управлява и да поддържа скорост до десет възела, но ако тя бъдеше превишена, усукването на витлото щеше да доведе до скъсването на повредената връзка.
На следващата сутрин тримата седяха в едно кафене и се обзалагаха дали корабът ще може да излезе от пристанището. Докато пиеха кафе и чакаха полета си за Вашингтон, един влекач изтегли кораба в главния канал. Въжетата бяха освободени и корабът потегли. Зад кърмата се образуваше бяла пяна. Едва се бе отдалечил от дигата, когато изгуби скорост и се обърна странично. Час по-късно Коулман, Стробъл и Хакет летяха обратно за Вашингтон. През последния месец бяха получили две други предложения за работа, но бяха казали на евентуалните си клиенти, че са твърде заети, за да я поемат.
Коулман затръшна вратата на колата си.
— Как сте, момчета? — викна.
— Страхотно, сър. А вие?
— Екстра. Проверихте ли съобщенията?
— Да — отвърна Стробъл. — В машината нямаше нищо.
Коулман имаше предвид дали са проверили офиса и телефоните за подслушвателни устройства. Знаеха, че ФБР ще ги постави под наблюдение. Нуждаеха се от алиби за времето, което прекараха заедно, за да съставят плана за своята мисия, така че с малко начален капитал от Шеймъс бяха открили „Сийл Демолишън и Салвидж Корпорейшън“. Не бяха единствените бивши тюлени във Вашингтон, които работеха в екип. Имаше няколко групи тюлени, които ръководеха охранителни фирми, осигуряваха бодигардове за дипломати и корпоративни служители. Коулман и Шеймъс бяха единодушни, че за да не бъдат заловени, трябва да се погрижат ФБР да няма сериозни доказателства. Това означаваше никакви пръстови отпечатъци, никакви живи свидетели и никаква балистична експертиза, която да докаже тяхната връзка с убийствата. По време на операция носеха ръкавици и маски. Автоматите, с които убиха Козловски и Басет, и пистолетът, използван за убийството на Даунс, ръждясваха на дъното на Чесапийк. Ако от ФБР дойдеха, щяха да открият само трима бивши тюлени, които се опитват да започнат нов бизнес.
Коулман влезе в офиса.
— Да подготвим аквалангите — каза той. — Искам да отидем с корабчето до Анаполис и да се заемем с един проект. Ако времето се задържи хубаво, по обратния път може да се отдадем на риболов. Да опаковаме багажа. Ще потеглим след около половин час.
Докато Стробъл и Хакет прибираха водолазните костюми, Коулман качи бутилките с кислород на кораба. След половин час бяха на път към залива. Насочиха разговора си към несъществени теми, докато Стробъл изследваше кораба със сензор. Коулман стоеше зад щурвала на мостика и наблюдаваше движението на корабите и малките плавателни съдове край тях. Опасяваше се, че ФБР може да се опита да подслушва офиса, апартамента или колата му, но това не го плашеше. Устройствата можеха да бъдат открити и ако те бяха дотолкова глупави, че да го подслушват, щяха да си го получат. Боеше се най-вече от насочващи се микрофони. ЦРУ ги използваше от години и технологията се усъвършенстваше постоянно.
Когато навлязоха в залива, Стробъл и Хакет застанаха до Коулман на мостика. Машините боботеха, вятърът духаше силно, на около миля не се виждаше друг кораб. Коулман започна да обяснява подробностите около срещата на Шеймъс и Майкъл с Оги. Нито Стробъл, нито Хакет бяха изненадани от разказа.
Бяха чували разни слухове за Хигинс преди време. Изглеждаше напълно възможно той да е отговорен за убийствата на Олсън, Търнкуист и тяхната охрана. Докато стигнаха в Анаполис, Коулман им бе предал всички подробности от срещата си с тримата O’Pypk.
Обиколиха откъм юг Анаполис към Коли Пойнт и Коулман насочи яхтата към брега. Слънцето залязваше и откъм Атлантическия океан се задаваха разпокъсани сиви облаци. Дъждът щеше да е добре дошъл. Коулман остана на мостика и маневрира към малкото пристанище. Извъртя кораба и се доближи странично до кея. Майкъл скочи на борда с въдица и кутия със стръв в ръка.