— Докато вървеше записът, той се изпоти и не спря да ме гледа втренчено. Беше нервен и уплашен.
— Някой друг забеляза ли държанието му?
— Да.
— Кой?
— Томас Стансфийлд.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— И какво забеляза?
— Всичко. Той е професионалист. Забелязва всичко.
— И какво точно видя?
— Видя как Гарет не го свърта на стола, как по челото му избива пот и как мята погледи ту към мен, ту към касетата. Наблюдавах как Стансфийлд не откъсва поглед от Стю, а после, точно както бихме постъпили ти или аз, проследи погледа на Стю и срещна моя. И запомни това, повярвай ми.
— Е, бих предпочел това да не се беше случвало, но не мисля, че ще ни засегне — рече Артър. — Както казах и преди малко, няма начин да стигнат до нас.
— Докато Гарет си държи езика зад зъбите — вметна Нанс.
— Ще го държи. Той има инстинкт за самосъхранение.
— Знам, че е така, и точно това ме тревожи. Ами ако Стансфийлд събере две и две и направи абсурдната догадка, че ти си поръчал убийството на Олсън? Знае, че го мразиш. Инстинктът на Стю Гарет за самосъхранение е толкова силен, че той би се обърнал срещу нас само за секунда, ако това означава, че ще спаси себе си.
Артър се загледа в пламъците. Размишляваше над казаното от Нанс. За миг си представи как Стансфийлд дръпва Гарет настрана и му казва, че знае всичко за връзката му с Артър и че те стоят зад убийствата на Олсън и Търнкуист. Стансфийлд би могъл лесно да свърже нещата, но това не означаваше нищо, стига Гарет да не се разприказва. Мотиви за убийство на известен политик има в изобилие. Не може да се докаже нищо, без някой от тях да проговори. Вероятността за това обаче бе нулева.
— Мисля, че трябва да бъдем по-бързи — започна Артър — и да накараме Гарет да разбере какви ще бъдат последствията, ако проговори. Кажи му, че съм взел необходимите мерки да го довърша, ако спомене и дума пред когото и да било… Кажи му още, че дори и да ме убият, заповедта ще бъде изпълнена.
— Мисля, че това е добър ход.
— Оставям детайлите на теб.
Артър отиде до масата и взе две пури.
— Да излезем навън. Има и други неща, които искам да обсъдя с теб.
O’Pypk и Коулман насочиха вниманието си към пазача, който стоеше на края на скалата, когато Хакет се свърза с тях.
— Зевс, тук Циклоп. Току-що забелязах двама мъже в костюми, които излязоха от къщата. Разбра ли? Край.
O’Pypk и Коулман наместиха очилата си за нощно виждане. Коулман веднага забеляза мъжете. O’Pypk също видя искрящите червени огънчета на пурите.
— Разбрах, Циклоп — прошепна Коулман в микрофона. — Виждам двама мъже… Мисля, че единият е нашият човек. Не мога да разбера кой е другият. Край.
Отмести микрофона и каза на Майкъл:
— Хубаво е, че Оги се оказа прав за тази работа с пурата.
O’Pypk фокусира очилата и каза тихо:
— Отдясно е Артър, но не мога да видя кой е отляво.
— Аз също — отвърна Коулман. — Циклоп, не можем да видим кой е другият. Ти можеш ли? Край.
— Да, изглежда ми познат, но не го виждам добре. Край.
Другият мъж изведнъж се обърна с лице към тях и изпусна кълбо дим. O’Pypk хвана Коулман за рамото.
— Мисля, че това е Майк Нанс — прошепна.
— Сигурен ли си?
— Почти.
Майкъл намести микрофона си.
— Циклоп, тук Аполон. Другият човек съветникът на президента по националната сигурност Майк Нанс ли е? Край.
Циклоп премести оптическия мерник на снайпера от Артър към другия мъж. Нанс извади пурата от устата си и Циклоп успя да види лицето му.
— Правилно, другият е Майк Нанс. Край.
— Какво, по дяволите, търси Майк Нанс тук? — попита O’Pypk.
— Нямам представа — отвърна Коулман и надзърна отново към скалата, за да види какво прави пазачът с кучето. — Сигурен ли си, че е той?
— Да.
О’Рурк продължи да гледа двамата мъже на верандата.
— Оги ми каза, че Стансфийлд заповядал на Артър да прекъсне всякакви връзки с хора от разузнаването.
— Е, той пък явно е пренебрегнал заповедите.
Коулман отново нагласи микрофона пред устата си.
— Тук Зевс. Чуйте всички. Ще изчакаме, докато двамата допушат пурите си. Да се надяваме, че ще влязат вътре и пазачът до скалата ще се върне отново при къщата. Тогава приключваме с нашата задача и се връщаме на кораба. Край.
Айрини Кенеди едва се държеше будна. Бе спала само два часа последните три дни и тялото й скоро щеше да се предаде.
Седеше сред купища зелени папки с лични досиета. Деветдесет и четири, по-точно. Педантично ги преглеждаше една по една и изчиташе всеки досаден ред печатан текст. Досиетата на военните не са интригуващо четиво. Бе прочела петдесет и две и вече си даваше сметка, че няма да свърши тази нощ. Беше почти 11 часът и способността й да анализира отегчителната информация намаляваше. Реши да прочете още две през нощта и да остави другите четирийсет за следващата сутрин. Беше впечатлена от работата, която разузнаването на Военноморските сили бе свършило по съхраняване на информацията за техните бивши тюлени.