Дори и ЦРУ бе проявило интерес. Кенеди бе открила петима тюлени, които сега бяха на платена длъжност при тях. В досиетата им не бе отбелязано, че работят за ЦРУ. Техните работодатели бяха членове на компании, които вършеха доста работа за Управлението.
Тя отвори следващата папка и видя снимката на Скот Коулман. Под нея бе написана датата, на която бе напуснал армията — преди малко повече от година. Кенеди продължи да чете и не забеляза нищо необикновено. Всяко от деветдесет и четирите досиета би било впечатляващо, но след като си прочел петдесет от тях, те някак започват да си приличат и всички подвизи, които тези мъже са извършили, губят своето очарование. Кенеди забеляза, че коефициентът на интелигентност на Коулман бе много висок. Разгърна последните страници и прочете списък на тайните мисии, в които бе участвал. Беше дълъг и внушителен — започваше от началото на осемдесетте и свършваше преди около година и половина. Всичките мисии бяха изброени под кодови имена. Позна почти половината от тях. Когато стигна до последната, стомахът й се сви. Кодовото име на мисията бе Операция „Изтегляне“. Малцина знаеха за нея и никой не искаше да говори. Единствената информация бе датата на напускането му. Непосредствено до нея в скоби имаше коментар: „Разрешено предсрочно уволнение“.
„Не бях срещала подобно нещо“ — каза си Кенеди. Любопитството й нарастваше и тя се почувства по-малко уморена. Обърна на последната страница и откри, че Коулман живее в „Адамс Морган“ и е основал компания, наречена „Сийл Демолишън и Салвидж Корпорейшън“. Кенеди веднага се запита кои ли може да са другите служители в нея. Грабна папката, изправи се и бързо тръгна по коридора към офиса на генерал Хийни. В главния офис бе останал само един младши лейтенант.
— Генералът още ли е тук? — попита тя.
— Д-р Кенеди, той ви каза „довиждане“ преди три часа… Не си ли спомняте, уведоми ви, че ще се върне в 6 часа?
Кенеди се намръщи.
— По дяволите!
— Ако не възразявате, имате нужда от малко сън.
Кенеди поклати глава.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Кенеди погледна младия офицер. Реши да го попита каква степен на достъп до секретна информация има, но после се отказа. При неговия ранг и възраст нямаше начин да е упълномощен да обсъжда такава информация.
— Не, но ви благодаря, че ми предложихте.
Обърна се да си върви, но спря.
— Младши лейтенант, необичайно ли е да получите разрешение за предсрочно уволнение, ако сте от Специалните части?
— Не чак толкова. През седмица имаме момчета с простреляни крака. Поне един годишно ни връщат потрошен, а има и с какви ли не други наранявания. На много от пострадалите им е необходима година, за да се възстановят, така че, ако трябва да бъдат освободени от длъжност след година и получат такова нараняване, освобождаваме ги по-рано.
Кенеди кимна и отново попита:
— Ако случаят е такъв, няма ли да пише в досието, че е освободен по лекарско предписание?
— Да, точно така.
Кенеди отвори папката на Коулман и намери страницата, където се казваше, че се разрешава предсрочно уволнение. Посочи последния ред на младши лейтенанта.
— Това е различно от лекарско предписание, нали?
— Да, така е. Не бях виждал такова нещо. Е, не би следвало да се изразя така. С орязването на бюджета това се среща твърде често в редовната флота, но не и в Специалните части.
Кенеди се поколеба за миг дали да не накара офицера да се обади на генерал Хийни вкъщи, но знаеше, че генералът се нуждае от сън, колкото и тя. Затова реши, че може да почака до сутринта. Помоли младши лейтенанта за лист хартия и написа бележка на генерала. Закрепи я с кламер към папката и я подаде на офицера.
— Бихте ли оставили това на бюрото на генерала?
Събра си нещата и реши останалите папки да почакат до сутринта. Трябваше да бъде на среща в офиса на Скип Макмахън в 8 часа.
Артър и Нанс стояха отвън и пушиха около четирийсет минути. През това време O’Pypk и Коулман разсъждаваха защо съветникът по националната сигурност е дошъл дотук.
Малко след като Артър и Нанс влязоха вътре, една кола напусна имението. Коулман старателно огледа целия двор и нареди на всички да стоят неподвижни още няколко минути, за да се уверят, че не са пропуснали нищо. Когато реши, че е безопасно, той намести микрофона си и каза: