— Тръгваме към яхтата. Край.
Коулман пръв се спусна от покрива и стъпи на стола. O’Pypk го последва, като не пропусна да върне стола, откъдето го бяха взели. Притиснаха се до живия плет и се спогледаха. Поне за десети път през изминалите четирийсет и пет минути O’Pypk каза:
— Господи, бих искал да знам за какво, по дяволите, си говореха ония двамата.
— Аз също.
Коулман огледа двора и прошепна в микрофона:
— Циклоп, Хермес, тук Зевс. Чувате ли? Край.
— Да, чуваме ви. Край.
— Къде сте? Край.
— Готови сме да се спуснем към водата. Край.
Коулман погледна към двора.
— Има нещо, което искам да проверя. Няма да отнеме повече от двайсет минути. Ще се срещнем на яхтата. Край.
— Какво има? — попита О’Рурк.
— Когато обикалях днес наоколо, забелязах, че през няколко къщи се продава един голям парцел. Изглеждаше занемарен, като че никой не живее там. Щом сме тук, искам да го погледна. Да стоим приведени и да не вдигаме шум.
Притичаха до другата страна на двора, снишени край оградата. Двата двора бяха разделени от редица дървета. Коулман и О’Рурк спряха. Огледаха се внимателно, провериха и за сензори, засичащи движещи се предмети. В огромната къща не светеше нито една лампа. Прекосиха двора, озоваха се до ограда от ковано желязо и спряха.
— Това е — каза Коулман. — Да обиколим оградата и да видим дали можем да намерим врата.
Тръгнаха към къщата. Бяха изминали едва десетина метра, когато намериха отвор в оградата. Две пръчки от ковано желязо липсваха. Промушиха се през отвора и стъпиха на тясна пътека, която лъкатушеше през дърветата. След още десет-дванайсет метра пътеката навлизаше в голям, обрасъл с бурени двор. Тревата стигаше почти до кръста им. Сградата изглеждаше занемарена. Всички прозорци на първия етаж бяха заковани с дъски.
— Това място е пусто отдавна — каза Коулман.
— Подобен парцел трудно се продава. Само данъците трябва да са половин милион долара.
— Да идем да огледаме.
Пробиваха си път през високата трева и се стараеха да останат близо до дърветата. До главната постройка зад висок жив плет имаше малка барака и черен път. Тръгнаха по пътеката към него и спряха пред служебния вход. Прозорците тук също бяха заковани. Неочаквано чуха да се приближава кола и се снишиха зад група храсти. Шумът от двигателя се засили. Един мерцедес мина край тях и продължи зад завоя. Коулман се надигна иззад храстите и разгледа портата. Беше по-малка от огромната порта от ковано желязо на главния път към къщата. Висеше на средните си панти и бе захваната с верига и катинар. Коулман разгледа набързо ключалката и провери пантите.
— Видях каквото ми трябваше. Да вървим — обърна се той към Майкъл.
— Би ли имал нещо против да ми кажеш за какво мислиш?
— Не съм сигурен. Опитвам се просто да усетя нещата… Да вървим.
Коулман тръгна напред. Минаха безшумно по служебния път, после през високата трева и се озоваха отново в двора на съседа на Артър. Оттам се спуснаха надолу по стълбите към залива, където си прибраха нещата си в непромокаемите раници и доплуваха до яхтата. Стробъл и Хакет ги очакваха. Щом Коулман и O’Pypk се качиха на борда, вдигнаха котва и се отправиха на север.
Събраха се на горната палуба. Нощният въздух бе мразовит.
— Не мога да повярвам, че един човек, иначе параноик относно сигурността, е толкова тъп, че да излиза на открито по този начин, за да пуши пура — каза Хакет.
— Те всички си приличат… навсякъде по света — усмихна се криво Стробъл. — Всички си имат слабост… някой дребен навик, с който не искат да се простят.
— Как мислиш — попита O’Pypk, — трудно ли ще бъде да го отвлечем?
— Доста по-трудно, отколкото да го прострелям в главата от петдесет метра — отвърна Хакет. — Не мислиш наистина за такава възможност, нали?
— Бих искал да проникна в мислите му и да открия за какво, по дяволите, си говореха с Майк Нанс.
O’Pypk погледна Коулман, който се бе втренчил във водата пред тях. Знаеше, че Коулман си мисли същото.
— Може да го направим, но трябва да се справим с охраната — каза Коулман.
— Защо?
Онези момчета не са средно ниво. Щом пазят Артър, значи са добри.
— Колко?
Толкова, че ако се опитаме да се промъкнем до тях, един от нас ще е мъртъв.
— Ами ако стреляме с приспивателно?
Коулман се замисли.
— Някакъв начин да ги обезвредим с приспивателно? — обърна се към Хакет.