Хакет поклати глава:
— Твърде силен вятър откъм залива, големи разстояния, бронежилетки… От разстоянието, от което ще се наложи да стреляме, шансът да улучим е петдесет на петдесет.
O’Pypk се замисли над варианта да ликвидират охраната. Той беше убил няколко иракчани по време на войната, но тук се касаеше за нещо по-лично.
— Какви може да са те? За ЦРУ ли работят?
— Не. Професионалисти-наемници са. Вероятно хора, които са работили за него в миналото.
Коулман се огледа за други плавателни съдове.
— Майкъл, единственият начин да се справим е да обезвредим охраната. Можем или да ликвидираме Артър, преди да разбере какво става, или да го спипаме и да открием какво замислят двамата с Нанс… Казвам да го спипаме, но ти решаваш.
33.
Доктор Айрини Кенеди спеше дълбоко. След като се прибра от Пентагона късно предишната нощ, нямаше сили дори да се съблече. Строполи се върху завивките и потъна в сън за секунди. Изведнъж почувства, че не е сама в стаята. Някой я наблюдаваше. Отлепи клепачи и видя натрапника. Гледаха я дълбоките кафяви очи на четиригодишния й син. Личицето на Томи бе сърдито. Айрини примигна и направи опит да прогони съня, като разтърка очи.
Томи дръпна кутията сок от устните си и попита:
— Защо спиш с дрехи?
Айрини не обърна внимание на въпроса.
— Прегърни мама — протегна ръце към детето.
Томи остави сока на нощната масичка и скочи в леглото. Айрини го целуна по челото.
— Как си? — попита тя и разроши с ръка русата косица.
— Добре.
Често отговаряше с по една дума.
— Как се разбирате с госпожа Розенстийл?
— Чудесно. Каза ми да те оставя да спиш.
— Тя тук ли е?
— Да.
Айрини се изправи рязко.
— Колко е часът?
Погледна часовника на нощната масичка и потисна желанието си да изругае. Скочи от леглото.
— Мама закъснява, скъпи. Върви да помолиш госпожа Розенстийл да ми направи чаша кафе, моля те.
Влезе в банята, за по-малко от три минути се изкъпа и се облече. Среса още мократа си коса, пъхна кутийка грим в чантичката си и тръгна към кухнята. Бавачката на Томи й подаде чаша кафе. Айрини се наведе и целуна Томи по челото.
— Ще ти се обадя. — След това се изправи и добави: — Обичам те.
— И аз те обичам.
Томи й махна с ръка, а тя изтича навън.
Докато си пробиваше път към центъра в натоварения трафик, си припомни, че трябва да се обади на майка си и да я помоли да се отбие да види Томи. Откакто започнаха убийствата, работеше много и за сина й не й достигаше време.
Наруши половин дузина правила за движение на път към Хувър Билдинг, като успя и да се гримира. Влезе в офиса на Скип Макмахън по-малко от половин час след като Томи я бе събудил и се чувстваше по-добре, отколкото можеше да се очаква.
— Добро утро, Скип.
— Добро утро, Айрини. Как си?
— Доста добре. Спах повече от два часа.
— Добре, защото ни чака дълъг ден. Току-що идвам от среща с Харви Уилкокс и Мадлин Нани. Осигурили са двайсет и четири часово наблюдение над десет от четиринайсетте заподозрени и се надяват да успеят да се погрижат за последните четирима до довечера. Как се справяте с твоите хора?
— Добре. От 10 часа предишната нощ хората ми следят всичките четирийсет и пет заподозрени, подслушват и телефоните им.
Кенеди отпи глътка кафе.
Макмахън я погледна в очакване тя да се усмихне и да каже, че се шегува. Кенеди не реагира и Макмахън разбра, че това не е шега. Чудеше се как, по дяволите, ЦРУ бе успяло да осигури наблюдение над четирийсет и петима души за по-малко от трийсет и шест часа. Беше сигурен, че по какъвто и начин да са го направили, са потъпкали доста граждански права.
Разузнавачът в него отчаяно искаше да разбере как са свършили това, а федералният агент, който съблюдаваше закона, желаеше да остане в неведение. След кратка вътрешна борба разузнавачът надделя.
— Айрини, трудно ми е да повярвам, че разполагате с достатъчно хора да наблюдавате четирийсет и петима души двайсет и четири часа в денонощието.
— Нямаме — призна тя.
— Как тогава, по дяволите, следите тези хора?
— Въпросът не се свежда до контингента ни от хора, а до технология.
— Какво искаш да кажеш?
Кенеди се усмихна.
— Може би е по-добре да не знаеш. Довери ми се, а ние ще ти предадем всичко, което научим, възможно най-бързо.
Макмахън се облегна назад. Разбираше, че е най-добре да не знае нищо.
— От снощи си мисля за твоята история с тюлените. Колкото повече разсъждавам, толкова по-заинтригуван съм. Ако тези момчета са наистина толкова умни, колкото смятаме, биха опитали да направят нещо, за да ни отклонят от следите си.