Щом Хопкинсън излезе, Гарет се приведе напред и заговори с приглушен глас:
— Направо съм бесен от начина, по който премина сутрешното заседание. И не само защото някакъв мизерен агент ми се изплю в лицето! Бесен съм, защото изпаднахме в криза и не можем да се доверим дори на хората, от които зависим по отношение на подаваната информация. Сега не искам да се връщам назад и да питам защо Роуч и Стансфийлд не бяха сменени. Ние всички знаем причината и по онова време бяхме съгласни. — Гарет поклати оплешивяващата си глава и сви устни. — А сега сме в сериозна криза и не можем да се доверим на нито един от двамата, поне според мен. Какво ще правим при това положение?
Президентът се замисли и отвърна:
Е, никой от тях не желае да си подава оставката и като се има предвид ситуацията, в която се намираме, да се опитваме да се отървем от тях, би било неразумно.
Нанс седеше неподвижно, когато двамата мъже погледнаха към него в очакване на мнението му. Той бе професионалният шпионин в групата, прекарал по-голямата част от живота си във военното разузнаване и после в Агенцията за национална сигурност. Имаше остър ум, и беше добър в задвижването на нещата. Идеята да изнудват конгресмен Мур беше негова.
— Ако имате сериозни намерения да се отървем от тях — заяви накрая Нанс, — добре е да го направите уж под натиска на общественото мнение. Те трябва да бъдат принудени сами да се оттеглят. — Той млъкна за момент, докато преценяваше следващия ход. — Бремето по разкриването на тези убийци ще падне единствено върху ФБР. Ако Роуч не напредне по случая, няма да бъде трудно да насъскаме кучетата срещу него. — Нанс вдигна пръст във въздуха. — А аз имам някои идеи как да ускорим настъпването на този момент.
8.
Слънцето се снишаваше над хоризонта. О’Рурк вървеше по улицата с ръце в джобовете. Беше облечен в дънки, памучна риза и тъмнокафяво кожено яке. Лявата му ръка стискаше дръжката на 45-калибров „Комбатмастър“. Пистолетът с размер на длан беше доста мощен. Като конгресмен О’Рурк бе получил специално разрешение да носи оръжие. Беше започнал да се движи с него преди няколко години, за да се защитава от престъпниците, които обикаляха улиците на Вашингтон.
Мисълта за съдбата на един човек накара Майкъл да стисне по-здраво пистолета. Преди година най-добрият му приятел бе застрелян само на две преки от Капитолия. Марк Коулман и O’Pypk работеха в екипа на сенатор Олсън и бяха съквартиранти. Една вечер на връщане от работа Коулман бил спрян от двайсет и две годишен наркоман. Някакъв свидетел видял как треперещият младеж се приближил до Коулман и без да каже дума, стрелял в гърдите му, грабнал портфейла му и избягал. На другия ден полицията залови младежа. Убиецът вече бил задържан два пъти за въоръжен грабеж, но бил освобождаван под гаранция поради пренаселеността на вашингтонските затвори.
Онази нощ O’Pypk не се притесни, че приятелят му не се прибра. Коулман беше сгоден и прекарваше повечето вечери в апартамента на бъдещата си съпруга. На другата сутрин отиде в офиса по-късно. Предната седмица бе спечелил мястото си в Конгреса и пристигаше, за да обсъдят със сенатор Олсън някои подробности около прехвърлянето. Влезе в офиса, без да има никаква представа какво се е случило с приятеля му. Когато се появи на прага, служителите се бяха събрали в приемната, прегръщаха се и плачеха. Щом една от секретарките му съобщи трагичната вест, Майкъл напусна сградата. Пое към Търговския център, после продължи на запад, към Паметника на Вашингтон. Вървеше бавно, в съзнанието му изплуваха спомени за неговия приятел и родителите му. Подмина Рефлектинг Пул, стигна до Мемориала на Линкълн и спря. Обърна се и дълго се взира в Капитолия.
O’Pypk съзерцаваше сградата и се опитваше да проумее как бе възможно един млад живот да бъде погубен така нелепо.
Спомни си за всички заседания, на които бе присъствал, където ояли се сенатори и конгресмени преразпределяха милиарди долари от данъци така, все едно играеха „Монополи“, и парите винаги отиваха да подкрепят някоя група със специални интереси, чието поръчителство щеше да бъде необходимо за следващите избори. Темата за престъпността се обсъждаше с ентусиазъм и плам, особено когато пресата бе наоколо, но при закрити врата този болен проблем оставаше на заден план.
Този ден реалността бе зашлевила жестока плесница на O’Pypk. Той бе разбрал, че няма начин да промени нещата. Корупцията бе проникнала дълбоко в системата.
Тогава реши, че е приключил с Вашингтон. „Проклет да съм, ако допусна да се превърна в един от тях“, каза си ядно.