— Майк, цялата проклета работа се скапва! Загубихме Козловски и Басет. Знаеш ли какви са шансовете ни да го преизберат с тези двама мъртъвци? — Гарет вдигна ръка и изобрази нула с пръсти. — Свършено е, Майк! Догодина двамата с теб сме безработни. А всичко се разкапва само защото идиоти като тоя Дорл не са способни да си вършат работата!
За миг Нанс се запита дали Гарет наистина не е откачен.
— Стю, трябва да се вземеш в ръце. До изборите могат да се случат много неща. Това, че си изпускаш нервите, няма да ни се отрази добре. Важното сега е да привлечем общественото мнение на наша страна. Трябва да намерим начин да обърнем нещата в своя полза. Няма да бъде лесно, но сме длъжни да проявим здрав разум.
Гарет кимна в знак на съгласие и Нанс продължи:
— А сега да се връщаме и да запазим хладнокръвие.
Председателят Басет беше напуснал подземния паркинг на Конгреса в черна лимузина преди по-малко от двайсет и четири часа. Сега го връщаха в черна катафалка.
След като се беше посъветвал със семейството на председателя Басет, Стивънс нареди да се подготви включването на Басет във вече планираната погребална церемония за сенатор Фицджералд, конгресмен Козловски и сенатор Даунс. И четиримата покойници бяха упоменали в завещанията си, че искат да бъдат погребани в родните си щати.
След кратко пътуване с асансьора до първия етаж на Конгреса количката бе изоставена и специалният наряд пренесе ковчега през фоайето и го положи върху правоъгълна черна платформа. Четирите покрити със знамена ковчега бяха поставени в центъра под огромния купол на Капитолия, сочещи четирите посоки на света. Беше 10 сутринта и ако не се смяташе армейската почетна стража, ротондата бе пуста.
На близките на загиналите последователно бе предоставено време за уединение в скръбта. Всяко семейство остана при ковчега на своя покойник около половин час, а по обяд достъп получиха и медиите, които имаха разрешение да отразят събитието. Камерите заработиха и сенаторите и конгресмените влязоха, за да отдадат своята последна почит. Малко след два часа следобед законодателите бяха отведени в обезопасените части в Капитолия и вратите бяха отворени за обществеността. Непрестанен поток от хора се зареди покрай ковчезите и едва малко след полунощ тълпата започна да оредява.
Сенатор Ерик Олсън седеше в кабинета си и се опитваше да реши дали да се опълчи срещу волята на президента, ФБР, Тайните служби и жена си. Беше почти един след полунощ, а той не можеше да заспи. Прекалено много мисли го занимаваха. Знаеше, че правилното и достойното бе да върви след катафалките, докато погребалното шествие се придвижва от Капитолия към Белия дом. Дръзкото покушение над Басет посред бял ден бе накарало всеки конгресмен и сенатор да осъзнае колко уязвими бяха. На Басет беше осигурена по-голяма охрана, отколкото на който и да било от колегите му, но въпреки това беше убит. И не само че бяха отнели живота му, но и се бяха измъкнали, без да оставят и следа.
По-рано същия ден, докато се взимаха последните предохранителни мерки за погребалното шествие, от ФБР и Тайните служби решиха, че никой, дори членовете на семействата, няма да върви зад катафалките.
Но Олсън изпитваше потребност да покаже, че правителството на Съединените щати не се страхува. Налице бе остра необходимост някой да се изяви като водач. Политиците на страната до един се криеха зад заключените врати и гърбовете на телохранителите си. Олсън ги разбираше, особено онези, които по време на мандата си се бяха отличили с липсата на морал.
Олсън бе историк по образование и се вълнуваше за генералните последици от тези убийства върху бъдещата американска политика.
„Историята е велик учител“ — твърдеше той пред студентите си. Историята повтаряше себе си по много причини. Най-вече, защото в действителност човечеството не се беше променило особено в рамките на съвременната цивилизация, а и защото историята установяваше прецеденти и внушаваше на хората идеи. Олсън не искаше това, което в момента се случваше, да се превърне в прецедент. Събитията, започнали миналия петък, трябваше да бъдат овладени, към тях трябваше да се подходи категорично и справедливо. В демокрацията нямаше място за тероризъм. Някой трябваше да се изправи; някой трябваше да действа като водач. Затова някой трябваше да върви след тези ковчези и да покаже, че не се страхува.
Среброкосият мъж си представи как крачи сам в това бавно, дълго километър и половина шествие и се запита дали някой от колегите му ще има смелостта да се присъедини към него. Започна мислено да прехвърля списък от имена в търсене на някой достатъчно храбър да го придружи. Много скоро в съзнанието му изплува едно име и той не продължи нататък. Вдигна телефона и набра номера.