Майкъл потупа Дюк по главата и остави ключовете си на кухненския плот. Бързо прегледа пощата и върна целия куп обратно на плота. Докато вървеше към стълбите, смъкна вратовръзката си и започна да си разкопчава ризата. Дюк го следваше неотклонно.
Беше късно. Майкъл беше уморен и трябваше да говори с Лиз. Започваше твърде осезателно да чувства бремето на вината върху плещите си. Младият конгресмен се затътри по стълбите към спалнята. Лиз беше седнала от своята страна на леглото и четеше книга. Беше облечена в една от неговите сиви фланелки на Университета на Минесота. Майкъл се усмихна и седна на края на леглото. Лиз остави книгата и свали очилата си.
— Изглеждаш скапан — отбеляза.
— Така е — отговори О’Рурк мрачно.
— Имаш ли да ми казваш нещо? — попита Лиз, докато разтриваше гърба му.
— Да, но смятам, че нямам право — въздъхна той.
Лиз отметна завивките и спусна голите си крака от леглото. Докато тя разтриваше раменете му, Майкъл се проклинаше за това, което бе изрекъл. Най-лошото, което можеш да кажеш на една жена, която в допълнение е и репортер, е, че знаеш нещо, но нямаш право да говориш за него.
— Какво те тревожи? — попита Лиз.
Майкъл се обърна и я целуна по устните. Тя отвърна на целувката му, но после го отблъсна и повтори с възможно най-сериозното си изражение:
— Какво те тормози?
Дълбоко в себе си Майкъл искаше да сподели с нея, но трябваше да бъде предпазлив. Трябваше да го направи постепенно.
— Как би реагирала, ако ти заявя, че знам кои са атентаторите? — започна той.
— Не говориш сериозно, нали?
Майкъл кимна. Лиз се отдръпна и оплете крак в завивките.
— Ти… наистина говориш… сериозно.
Майкъл отново кимна.
— Кои са те?
— Не мога да ти кажа.
— И защо? — попита изумено Скарлати.
— Защото, ако разбереш кои са, може да бъдеш въвлечена в тази история, а засега не се знае как ще се развият нещата.
— Ще идеш ли във ФБР?
— Не.
Лиз коленичи и вдигна поглед към него.
— Не говориш сериозно!
— По-сериозно не мога.
— Трябва да отидеш във ФБР, Майкъл! Ти си конгресмен!
— Скъпа, няма да отида във ФБР… поне засега. И не искам да говориш за това с никого.
Скарлати се намръщи.
— Лиз, доверих ти се — продължи Майкъл, — защото ти вярвам. Нито дума за това на никого!
— Добре де, добре… Нищо няма да кажа — отвърна тя, протегна ръка и прокара пръсти през косата му. — Кои са?
Майкъл се вгледа в кафявите й очи и поклати глава.
— Няма да му кажа, за твое добро е.
Лиз понечи да възрази, но в този момент телефонът иззвъня. Майкъл се огледа за безжичния, но се сети, че би трябвало да се зарежда в кабинета му. Щом някой се обаждаше толкова късно, сигурно беше важно. О’Рурк бързо прекоси всекидневната и грабна телефона.
— Майкъл, съжалявам, че те притеснявам толкова късно. Надявам се, не съм те събудил.
Беше бившият шеф на Майкъл, сенатор Олсън.
— Не, буден бях. Какво има?
— Майкъл, трябва да те помоля за една голяма услуга — започна Олсън след неловка пауза.
— С какво мога да ти помогна?
— Решил съм утре да вървя пеша с шествието от Капитолия до Белия дом… и се питах… дали би дошъл с мен?
— Мислех, че няма да разрешат на никого.
O’Pypk бе получил съобщение, което указваше програмата за следващия ден, и там изрично се упоменаваше, че на нито един конгресмен или сенатор няма да бъде разрешено да върви до Белия дом край теглените от коне погребални коли.
— Майкъл, аз съм сенатор на Съединените щати. Никой не може да ми забрани да участвам в това шествие. Много мислих за това. Повече от трийсет години съм работил с тези хора и макар нито един от тях да не ме вълнува особено, чувствам, че е мой дълг да застана редом с тях за последен път. Някой в този град трябва да покаже поне малко смелост!
— Защо ще рискуваш живота си, за да почетеш четирима от най-непочтените мъже, избирани някога на обществен пост? Те бяха позор! Не мога да повярвам, че ти е хрумнало!
Олсън се ядоса.
— Съжалявам, че се чувстваш така, Майкъл. Ако знаех, че ги презираш толкова, не бих те помолил да се присъединиш към мен.
И затвори.
О’Рурк се втренчи в слушалката. Питаше се дали да се свърже отново с Олсън. Реши да не го прави и затвори телефона. Разкъсваше се между лоялността си към Олсън и отвращението от това, което хора като Козловски бяха причинили на Америка и нейната политическа система. Мисълта да ги почете по какъвто и да било начин го изпълваше с гняв. Изборът би бил лесен, ако не се намесваше фактът, че Майкъл се чувстваше по-задължен към Ерик Олсън, отколкото към всеки друг човек на света. Ерик и Алис Олсън бяха сред най-добрите приятели на родителите му. След тяхната смърт Олсънови запълниха празнината, зейнала в живота на Майкъл и неговите по-малки братя и сестри. O’Pypk хвърли поглед към снимката на стената. Беше от неговото дипломиране в колежа. От двете му страни стояха Ерик и Алис. Те присъстваха на много снимки от последните десет години — на всички рождени дни и ваканции Ерик и Алис Олсън се бяха старали да бъдат като родители за осиротялото семейство на О’Рурк.