Той отмести поглед към друга фотография. Голяма, черно-бяла, в рамка; майка му я беше направила малко преди смъртта си. Беше снимка на езерото и горите пред тяхната семейна вила в Северна Минесота. Току-що навалял сняг покриваше замръзналото езеро и привеждаше клоните на могъщите зелени борове. Прекрасната фотография винаги му напомняше за този най-тъжен период от неговия живот. В първите години след смъртта на родителите си той се изкушаваше да я свали, защото предизвикваше у него тъжно, тягостно чувство, но я бе оставил от уважение и заради убеждението, че е по-добре да се изправиш срещу болката и страха, отколкото да бягаш от тях.
Докато се взираше в снимката, Майкъл си спомняше за погребението на родителите си. Стоеше насред гробището, покрито със сняг, студеният северен вятър го пронизваше. Стоеше при гробовете, докато всички други чакаха в колите, за да го оставят насаме да каже своето последно сбогом. Не можеше да си спомни колко дълго стоя там, а само — че беше студено, много студено.
Ерик Олсън бе човекът, който го отведе обратно при братята и сестра му…
На прага бе застанала Лиз. Той протегна ръце, прегърна я и прошепна:
— Не искам да те губя, Лиз. Никога!
15.
От 10.30 почти до 11.30 сутринта сенатор Олсън бе подложен на обсада — всички, от неговата секретарка до президента, полагаха огромни усилия да го разубедят да участва в шествието. Но той отказа да промени решението си.
Президентът се обади отново непосредствено преди да започне шествието и след като не успя да го убеди, беше взето решение да го оставят да постъпи, както иска.
В 11.55 четири погребални коли, всяка теглена от три двойки бели коне, спряха в подножието на стъпалата пред Капитолия. Сенатор Олсън стоеше отстрани и се любуваше на прецизността на младите военнослужещи, докато поемаха всеки ковчег от колата и тръгваха с маршова стъпка към вратата. Когато Олсън понечи да влезе в сградата, една топла ръка докосна рамото му. Слабият нисичък сенатор се обърна, за да види усмихнатото лице на Майкъл O’Pypk, на което бе изписана молба за прошка.
— Съжалявам за снощи, Ерик.
Олсън потупа ръката на O’Pypk.
— Благодаря ти, че дойде, Майкъл. Това означава много за мен.
Двамата мъже се обърнаха, излязоха през вратата и се спуснаха по стъпалата пред сградата на Конгреса. Един по един ковчезите бяха пренесени и поставени върху черни двуколки. Когато и четирите бяха изнесени, прозвуча заповед и барабанчик заотмерва ритъма. Всяка кола бе следвана от кон и крачещ редом войник. O’Pypk, Олсън и четиримата телохранители на сенатора заеха местата си зад последния кон без ездач. Бе дадена команда и шествието потегли, като следваше ритъма на барабана.
Докато колоната се придвижваше по Пенсилвания Авеню към Белия дом с печална, достолепна крачка, от двете страни на улицата се събра голяма тълпа зрители и репортери. Коментаторите, предаващи събитието в ефир, надълго и нашироко обясняваха, че сенатор Олсън е единственият сред останалите вече 531 конгресмени и сенатори, решил да съпровожда шествието. Никой не забеляза O’Pypk, взеха го за един от телохранителите на Олсън.
Голямата, изградена от червени тухли къща в колониален стил се намираше сред хълмистия Мериленд и от нея се откриваше гледка към залива Чесапийк. И в двете посоки по брега имаше имоти, подобни на този — някои по-малки, други по-големи. Но никой не бе така охраняван. Преди няколко години собственикът беше платил почти един милион долара, за да превърне в крепост тази къща от началото на века. По-голямата част от системата за сигурност на участъка се състоеше от камери за нощно снимане, подземни сензори за движение и оптични проводници. Следващото ниво на сигурност представляваше самата конструкция на къщата. Всички прозорци бяха двойни, от непробиваем плексиглас, а външните врати бяха с по три панти от дебела пет сантиметра стомана, покрити с дървен фурнир и закрепени за подсилени стоманени каси. Четирима телохранители подсигуряваха денонощна охрана.