Неин собственик бе Артър Хигинс. Артър беше работил неофициално за ЦРУ още от основаването му и през последните четирийсет и няколко години беше вършил по-голямата част от мръсната работа на Управлението. Когато директор Стансфийлд пое ръководството, Артър получи нареждане да преустанови всички връзки с Централното разузнавателно управление и с останалите щатски правителствени служби. Но Артър пренебрегна заповедта.
В момента Артър Хигинс седеше на бюрото си в просторната библиотека и гледаше телевизионния репортаж от погребалното шествие. Той познаваше много добре убитите, не изпитваше а капчица тъга заради смъртта им, но това не го изненадваше. Артър се гордееше, че не изпитва чувства. Според него емоциите бяха нещо, което замъглява здравия разум. Но когато на екрана се появи лицето на сенатор Олсън, у него се надигна гняв. Не бяха много хората по света, способни да провокират реакция у Артър. Сенатор Олсън беше сред тях.
Точно преди шествието да стигне до Белия дом, един коментатор от Си Би Ес забеляза, че човекът, застанал до сенатор Олсън, не носи шлифер и слънчеви очила като другите четирима от охраната. Той беше облечен със скъпо черно официално палто и носеше красива копринена вратовръзка. След като уведоми продуцента за този очевиден факт, режисьорът накара помощника си незабавно да разбере кой е непознатият мъж. След минути, когато шествието пристигаше пред портите на Белия дом, Си Би Ес съобщи, че сенатор Олсън върви заедно с конгресмен Майкъл O’Pypk, също от Минесота. Камерите веднага бяха привлечени от елегантния външен вид на O’Pypk, а режисьорите се засуетиха да открият нещо повече за младия конгресмен.
Шествието спря пред Белия дом. Четирите черни ковчега бяха положени върху платформи в Източната зала. Тя бе пълна с държавни глави, посланици, съдии от Върховния съд и отбрана група щатски сенатори и конгресмени. На първите седем реда седяха близките на загиналите. Когато Олсън и O’Pypk влязоха в залата, вече нямаше свободни места, затова те застанаха отзад заедно с другите правостоящи. Свещеникът на Конгреса прочете дълга заупокойна молитва. След него стана президентът Стивънс и произнесе учудващо кратка, скръбна и лишена от политически нюанси възхвала. Говори само за трагедията, за това, че молитвите облекчават скръбта, и колко е необходимо да се помогне на осиротелите близки да понесат по-леко загубата. Последваха го няколко сенатори и конгресмени, които припомниха моменти от живота на покойниците, но избягваха всичко, което би противоречало на общия печален тон. Последен говори сенатор Олсън.
Още веднъж покритите със знамена ковчези бяха изнесени един по един от Източната зала и бяха натоварени в черни катафалки, които щяха да ги закарат до военновъздушната база „Андрюс“. Оттам всеки щеше да бъде качен на „С141В Старлифтър“ и щеше да поеме към родните щати на загиналите.
Тълпата беше започнала да се измъква навън. Олсън се обърна към O’Pypk:
— Майкъл, трябва да поговоря с президента за малко. Би ли искал да се срещнеш с него?
— Не, ще почакам тук.
Както много пъти по-рано, Олсън се запита защо Майкъл бе избрал за свое поприще политиката.
— Запознавал ли си се с него лично?
— Не.
— Е, тогава хайде.
— Нямам желание да се срещам с него. Ще те чакам в коридора.
По упорството в очите на O’Pypk Олсън разбра, че е безсмислено да го подканя трети път. Сенаторът поклати глава, обърна се и започна да си проправя път към президента.
36.
Беше се свечерило, когато O’Pypk паркира тъмнозеления си шевролет пред жилищната кооперация на Скарлати. Беше закъснял с половин час. Обзет от нетърпение да прекара нощта с нея, той изкачи стъпалата с няколко скока. Когато беше с Лиз, винаги успяваше да освободи съзнанието си от всичко останало и да се отпусне. Почука на вратата и след миг тя се отвори. Вместо да го поздрави с целувка, Скарлати се обърна и влезе обратно вътре. O’Pypk долови гнева й и се опита да проумее какво беше направил, че да я разстрои. Почти винаги закъсняваше, така че не можеше да е това. Последва я по коридора и влезе в кухнята.
— Лиз, добре ли си?
Без да му отвърне, тя разбърка ястието, което вреше на печката. Майкъл я хвана за раменете и я обърна към себе си. Видя сълзи в очите й и опита да я прегърне, но тя се отдръпна.
— Какво има?
— И ме питаш? — извика Скарлати.
Майкъл само поклати глава.