— Ето какво не е наред, Майкъл. Ти си конгресмен и ако не си забелязал, в последно време се е появила група, която убива политици, а ти случайно знаеш кои са те. — Тя замълча, за да си поеме дъх. — Е, знаеш, че има хора, които искат да те убият, и въпреки това решаваш да вървиш точно по средата на Пенсилвания Авеню пред хилядно множество. Че го направи, направи го, но защо, дяволите да те вземат, не ми каза?
Лиз замълча и впери поглед в O’Pypk. Той срещна топлите й кафяви очи и си помисли: „Господи, точно сега изобщо нямам нужда от това!“ Единственото, което не му позволи да го каже, беше съзнанието, че тя е права.
— Седях на бюрото си в редакцията, когато някой дотърча и викна, че те показват по телевизията. После до съзнанието ми стигнаха разясненията на коментатора как никой друг не съпровождал шествието, защото ФБР считало, че е твърде опасно. Прекарах двайсет ужасни минути. Разбираш ли, Майкъл? През цялото време очаквах отнякъде да започне да се стреля! Разбираш ли?!
Лиз отчаяно се бореше да не заплаче. Не откъсваше поглед от него. O’Pypk се опита да се приближи, но тя го спря с протегната ръка.
— Не съм свършила! Седях там и се молех да не ти се случи нещо. В главата ми постоянно се мяркаха картини как на Басет му отнасят главата, как на теб ти отнасят главата… Мислех единствено за това, че ще те загубя!
Тя зарида. Майкъл отново опита да я прегърне, но тя го отблъсна.
— Майкъл, аз наистина те обичам — каза. — Снощи твърдеше, че не искаш да ме загубиш. Как — според теб — се чувствам аз? Не ти ли мина през ума да вдигнеш телефона и да ми кажеш какво става? Днес помисли ли за мен поне веднъж — как се чувствам аз, докато се чудя дали някой няма да те застреля? Как щеше да се чувстваш, ако аз бях на твое място? Как ще се чувстваш, ако гледаш по телевизията всяка моя крачка и очакваш всеки момент да умра? Ето какво, Майкъл. Нашето съвместно бъдеще няма да го има и никоя от мечтите ни няма да се сбъдне. Никога няма да имаме възможността да създадем деца, да ги отгледаме… По дяволите, Майкъл, това е и моят живот!
O’Pypk прекоси стаята и я хвана за ръката. Тя опита да се измъкне отново, но той я задържа, придърпа я към гърдите си и прошепна в ухото й:
— Съжалявам. Трябваше да се обадя, но… нищо не ме застрашаваше.
— Как може да твърдиш подобно нещо! Последната седмица сезонът за лов на политици течеше с пълна сила. Те лесно биха могли…
Майкъл сложи пръст на устните й.
— Знам кои са, Лиз… Никога не биха направили нещо, което да ми навреди.
Слънцето отново бе изгряло и долу, на приземния етаж на Белия дом, един агент от Тайните служби отвори скрита врата за Стю Гарет. Началникът на президентския щаб влезе вътре и седна до друг агент от Тайните служби. Сложи си чифт слушалки, докато гледаше множеството монитори. Президентът Стивънс стоеше пред камината в Овалния кабинет в очакване на своя сутрешен гост. Миг по-късно вратата се отвори и в помещението влезе сенатор Олсън. Президентът се приближи и се ръкува с него.
— Добро утро, Ерик.
Президентът отведе Олсън до малка маса, наредена за закуска, и двамата седнаха. Сервитьорът постави пред сенатор Олсън купичка овесени ядки, покрити с карамелизирана захар, и грейпфрут, а за президента донесоха овесени ядки с обезмаслено мляко и чиния с плодове.
Сервитьорът сипа и на двамата по чаша кафе и излезе. Президентът попи със салфетка ъгълчетата на устата си и започна:
— Ерик, бих искал да знаеш, че оценявам жеста ти да дойдеш да ме видиш, особено в настоящата ситуация и при вялите работни взаимоотношения между нашите две партии.
Олсън кимна сдържано.
— Щастлив съм, че се съгласихте да се срещнете с мен, сър. Знам, че времената са тежки за вас.
— На никой от нас не му е лесно.
— Да, предполагам, че сте прав. Затова съм дошъл тази сутрин. Ситуацията, с която се сблъскваме, е по-важна от политическите пристрастия. — Олсън спря, сякаш се опитваше да намери най-подходящите думи. — Много съм загрижен за това, което може да се случи, ако определени членове на моята партия предложат да изпълним някои от исканията на тази група.
Президентът вдигна вежди.
— Като имам предвид философските убеждения на вашата партия и стреса, на който всички сме подложени, склонен съм да приема, че това би могло да се превърне във възможност, която аз не бих приветствал — призна той.
— Нито пък аз, сър.
Олсън сведе поглед, после вдигна очи към президента. Стивънс кимна и Олсън продължи:
— Миналия петък ние започнахме нова страница в историята на нашата страна, чието бъдеще крие много опасности. Мисълта, че една малка група може чрез насилие да определя политиката в тази държава, противоречи на демократичните принципи на нашето общество. Тези терористични действия не могат да бъдат толерирани, ако искаме да оставим на поколенията след нас цивилизована демократична страна. — Сенаторът замълча. След малко продължи: — Както казахте, напоследък взаимоотношенията между нашите две партии са доста обтегнати. До голяма степен това се дължи на неотдавнашната борба за вашия бюджет. Имам чувството, че трябва да преодолеем тези различия и заедно да търсим единна позиция. Има някои компромиси, които трябва да бъдат постигнати, но важното е, че ние дори и за миг не можем да си позволим мисълта да задоволим исканията на тези терористи.