Стивънс се облегна назад.
— Съгласен съм. Отстъпките са изключени. Такова е моето официално становище още от самото начало. Притеснява ме обаче фактът, че според вас някои членове на вашата партия може да възнамеряват да се възползват от тази ситуация за лични облаги и политически дивиденти. По какъв начин предлагате да действаме?
— Мисля, че трябва да се проведе среща на ръководителите на двете партии и да обсъдим какво да се промени във вашия бюджет, за да се постигне незабавната и единодушна подкрепа и на Белия дом, и на Сената.
Олсън опря лакти на масата и млъкна в очакване на реакция.
— Ерик, разполагах с достатъчно гласове да прокарам бюджета си още преди кризата. Не съм много сигурен дали изобщо трябва да го променям.
Олсън погледна президента право в очите.
— Сър, ако бюджетът ви бъде подложен на гласуване днес, Камарата на представителите ще го отхвърли. Козловски и Басет вече ги няма, а атентатите сериозно са изплашили останалите конгресмени. Говори се, че някои от тях възнамеряват да напуснат. Единственото, което ще осигури подкрепа на бюджета ви, е силна, единна позиция и от двете партии, а това означава, че трябва да бъдат постигнати някои споразумения. Не казвам, че се налагат драстични промени, а само, че ще са необходими някои отстъпки от ваша страна.
Президентът поклати одобрително глава. Предложението започваше да изглежда по-смислено. Двамата държавни мъже продължиха да обсъждат създаването на нов съюз. Няколко етажа по-долу колелцата в главата на Гарет се завъртяха. Това би могло да бъде идеалното решение, помисли си той. Да представиш единна позиция, с президента като обединяваща фигура за двете партии. Общността ще го приеме. Стивънс ще изглежда по-силен отвсякога. Рейтингът му ще се покачи и вторият му мандат ще бъде сигурен.
А това означаваше, че той, Гарет, би могъл да заема всякакъв пост — министър на външните работи, министър на отбраната — каквото си поиска.
Макмахън влезе в кабинета на директора Роуч десет минути след уговорената за седем и половина среща.
— Съжалявам, Браян, забавих се заради един спор, който се опитах да изясня, спор, за разрешението на който нямам нито времето, нито силите, нито необходимото политическо влияние.
Роуч имаше чувството, че каквото и да тревожеше Макмахън, скоро то щеше да се стовари и върху самия него.
— Какъв е проблемът, Скип?
— Работата е там, че никой, от президента до Нанс, от министъра на отбраната до оглавяващия Обединеното командване на въоръжените сили, никой, абсолютно никой не ни съдейства, за да ни бъде осигурен достъп до личните досиета на Специалните части.
— Защо?
— Накратко, Браян… тяхната работа е да не вярват на никого. Те си мислят, че ние ще влезем през главния вход на Пентагона с още стотина агенти и ще започнем да се ровим в техните свръхсекретни досиета. Каквито и да са основанията им, не ме е грижа. Трябва да започна да преглеждам тези лични данни, независимо дали висшите военни са параноици, или не. Ще се съобразявам с тях и ще се опитам да им причиня колкото може по-малко неудобства, но ни трябва осигурен достъп.
Роуч кимна.
— Още тази сутрин ще проуча въпроса и се надяваме, че следобед ще мога да ти дам отговор. Какво друго имаш за мен?
Макмахън подаде на шефа си две папки.
— Това са резултатите от балистичната експертиза и аутопсията на Басет. Получих ги късно снощи.
— Нещо неочаквано?
— Момчетата в лабораторията са абсолютно сигурни, че патронът е бил зареден с нитроглицерин.
Очите на началника се разшириха.
— Наистина ли?
А това означаваше, че той, Гарет, би могъл да заема всякакъв пост — министър на външните работи, министър на отбраната — каквото си поиска.
Макмахън влезе в кабинета на директора Роуч десет минути след уговорената за седем и половина среща.