20.
Майкъл беше паркирал пред тухлена жилищна кооперация в квартал „Адамс Морган“ във Вашингтон. Седеше зад волана и отпиваше от чаша горещо колумбийско кафе, което току-що бе купил две преки по-надолу. Сведе поглед към клетъчния си телефон, след това вдигна очи към паркирания три коли по-напред „Форд Експлорър“. Колата принадлежеше на човека, с когото той искаше да говори. О’Рурк вече два пъти беше звънял в апартамента и в двата случая беше попадал на телефонния секретар.
Започваше да губи търпение. Предположи, че приятелят му е излязъл да потича. O’Pypk знаеше, че е в града. Пет минути по-късно той видя мъж с тъмносиня бейзболна шапка и голяма раница, преметната през рамо, да се появява иззад ъгъла.
Майкъл остави кафето си на таблото и слезе от джипа.
— Ужасно трудно е да те открие човек.
— Съжалявам. Излязох да потичам — отвърна мъжът.
— Не си ли прослушваш съобщенията? През последните три дни съм звънял десетина пъти.
— Бях страшно зает.
Стиснаха си ръцете.
Мъжът намести раницата на рамото си и обхвана с бдителен поглед улицата в двете посоки.
Майкъл се огледа.
— Задържам ли те?
— Днес имам много работа, но винаги мога да отделя няколко минути за най-добрия приятел на малкия ми брат.
Забележката обезпокои O’Pypk. Човекът, който стоеше пред него, беше Скот Коулман, по-големият брат на Марк Коулман, най-добрия му приятел, убит преди година. Скот Коулман, бивш командир на „ТЮЛЕН — Група 6“, беше човекът, за когото Майкъл се тревожеше от миналия петък насам.
Беше минала почти година, откакто Коулман бе напуснал тюлените след шестнайсетгодишна бляскава кариера. Поводът за напускането беше потискащ. При изпълнение на бойна задача в Либия той беше загубил половината от своя екип. Щом се върна след приключване на мисията, Коулман получи информация, че тяхното нападение на лагера за обучение на терористи е било провалено, защото високопоставен политик е издал поверителна информация за мисията. Когато началниците му отказаха да разкрият самоличността на политика, Коулман напусна отвратен. Чрез сенатор Олсън, председател на Обединената комисия по разузнаването, O’Pypk беше научил, че въпросният политик е сенатор Фицджералд.
Майкъл дълго не можеше да реши дали трябва да съобщи това на Коулман. След смъртта на Марк Коулман те се бяха сближили и по време на една ловна обиколка миналата есен Майкъл най-накрая довери тайната. Шеймъс беше прав: ако това се беше случило с неговите хора, той щеше да иска и да заслужава да знае истината. Коулман беше приел информацията за Фицджералд мълчаливо и тогава за пръв и последен път двамата с Майкъл бяха разговаряли по този въпрос. Но когато преди седмица сенатор Фицджералд неочаквано загина, Майкъл бе изпълнен с догадки.
— Това с президентския хеликоптер днес следобед беше голяма работа — започна. — Случайно да имаш някаква представа кой може да направи такова нещо?
— Нямам. — Коулман втренчи светлосините си очи в Майкъл.
— Спомняш ли си онази ловна обиколка, на която ходихме миналата година?
— Разбира се.
— Спомняш ли си онова, което ти съобщих тогава?
- Да.
След кратко мълчание Майкъл реши да смени подхода.
— Та какво мислиш за атентатите?
Лицето на Коулман остана безизразно.
— Не страдам особено много, ако за това питаш.
— Не. — O’Pypk поклати глава. — Не съм и предполагал, че ще страдаш. Да имаш някаква представа кой би могъл да стои зад тях?
Коулман наклони глава.
— Не, а ти?
— Аз може би имам.
Майкъл се люлееше напред-назад на токовете на обувките си.
— Само ти ли?
— Да.
— Случайно да си говорил напоследък с някого от ФБР?
O’Pypk поклати отрицателно глава.
— А възнамеряваш ли да говориш с някого от ФБР?
— Не. Мисля, че ти и аз можем да се справим сами.
Коулман вдигна вежди.
— Да речем — започна O’Pypk, — че знаеш кои са атентаторите. Мислиш ли, че би могъл да им предадеш послание от мен?
— Може би всичко е възможно — отговори Коулман и скръсти ръце на гърдите си.
— Кажи им — O’Pypk се наклони напред, — че вече станаха достатъчно убийства. Кажи им да ни предоставят известно време да осъществим техните реформи, преди тази история да се развони още повече.
— Това звучи добре, но не съм сигурен, че президентът и хората му са си взели поука. А сега нашият приятел, сенатор Олсън, се опитва съвсем да оплеска нещата. — Коулман поклати глава. — Според мен тези момчета все още не са приключили с убийствата. Поне не преди президентът и останалите да променят становището си.